Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— Хранел котката ви, а?

— Какво искате да кажете? — Карол забави крачка.

— Според майка му ви оказва и други услуги — сестрата се усмихна лукаво, със знаещ поглед.

— Не би трябвало да вярвате на всичко, което ви казват. Нали вашата майка не знае всичко за вас?

Сестрата сви рамене.

— И това е вярно.

Боричкайки се с мобилния телефон и чантата, Карол успя да извади една визитна картичка.

— Ще дойда пак по-късно. Това е визитката ми. Ако той има нужда от нещо, само ми се обадете и ще се постарая да го осигуря.

— Няма проблем. В края на краищата добри гледачи на котки не се намират лесно.

Юсеф Азиз погледна към часовника на арматурното табло. Движеше се добре. Никой не очакваше да се върне преди обяд от среща, състояла се в девет сутринта в Блекбърн. Всеизвестно беше какъв е сутрешният трафик по шосетата през Пенините. Но това, което не им беше известно, бе, че е променил часа на срещата на осем. Разбира се, наложи се да тръгне по-рано от Брадфийлд, но не с цял час по-рано, защото така щеше да избегне сутрешните задръствания. За обяснение бе достатъчно да каже на майка си, че не иска да рискува да закъснее за срещата с толкова важен нов клиент. Съзнаваше, че би трябвало да се притесни, защото тя щеше да използва стриктността му като повод за укори към по-малкия му брат Радж. Но Радж изобщо не го беше грижа — а майка им го бе глезила, както става с най-малкото дете в семейството, и сега жънеше това, което бе посяла.

Най-важното бе, че Юсеф бе успял да си отвори едно прозорче за свои нужди в програмата си. През последните няколко месеца бе привикнал да постъпва така. Беше развил умението да си отделя незабелязано по някой час от работния ден. Откакто… той тръсна глава, сякаш за да пропъди мисълта. Не биваше да се разсейва. Налагаше се да постави на мястото им всяка от противостоящите си части на своя живот, в противен случай неминуемо щеше да се издаде.

Юсеф съумя да съкрати срещата в Блакбърн, доколкото това бе възможно, без поведението му да засегне новия клиент, в резултат на което имаше час и половина на свое разположение. Движеше се съгласно инструкциите на сателитната навигационна система в колата си. Първо по магистралата, а после право към центъра на Чийтам Хил. Познаваше доста добре Северен Манчестър, но в точно тази част на лабиринта от къщи с фасади от червени тухли не можеше да се ориентира лесно. Зави по тясна уличка — от едната й страна се редяха еднакви къщи с очукани фасади, а срещу тях имаше заграден индустриален терен. По средата на оградата се виждаше табела, която уточняваше предназначението му — на нея пишеше с яркочервени букви на бял фон — „ПРО-ТЕК“ СНАБДЯВАНЕ С ТЕХНИЧЕСКИ МАТЕРИАЛИ. Всичко това беше оградено отвсякъде с черни удивителни.

Той паркира микробуса отвън и изключи двигателя. Облегна се на волана и задиша дълбоко. Чувстваше стомаха си така, сякаш се бе свил на топка. Тази сутрин не беше ял почти нищо, използвайки като аргумент бързането да не закъснее за срещата, за да се измъкне от упреците на майка си, че напоследък изобщо не се храни. Разбира се, че беше изгубил апетит, също както бе изгубил и способността да спи непробудно повече от два часа. Какво друго би могъл да очаква? Така ставаше, когато се посветиш на подобно начинание. Но тъй като беше много важно да не събуди подозрение, се опитваше да отсъства колкото може по-често от семейната трапеза.

Като се вземе предвид колко малко ядеше и спеше, му се струваше невероятно, че се чувства толкова енергичен. Наистина, понякога го обземаше леко замайване, но то по-вероятно се дължеше на мислите за резултата от това, което планираха, отколкото на липсата на храна и почивка. Той се оттласна от волана и слезе от колата. Влезе през врата, на която пишеше „ПРОДАЖБИ НА ДРЕБНО“, и се озова в помещение от около четири квадратни метра, отделено с преграда от складовата част. Зад обкован с поцинкована ламарина тезгях, който разделяше помещението, седеше слаб мъж, приведен над компютър. Всичко у него беше сиво — косата, кожата, работния гащеризон. Когато Юсеф влезе, той откъсна поглед от монитора. Очите му също бяха сиви.

Изправи се и се приведе над тезгяха. Със ставането си раздвижи въздуха и горчивият застоял мирис на евтин тютюн изпълни пространството между двамата.

— Може ли да вляза? — попита Юсеф.

— Заповядайте — отвърна мъжът. — С какво мога да бъда полезен?

Юсеф извади списък.

— Имам нужда от дебели, изолиращи работни ръкавици, защитна маска и антифони.