Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— Дойдох веднага щом научих. Съжалявам, никой не ми се беше обадил — тя му подаде дистанционното управление и той започна да натиска копчетата, докато успя да повдигне наполовина горната част и изкриви лице, докато се опитваше да се нагласи удобно. — Всеки е предполагал, че някой друг ми се е обадил. Иска ми се ти да беше помолил да ме уведомят.

— Знаех колко много се нуждаеш от тези почивни дни — отвърна той. — Освен това не бива да прекалявам с молбите за услуги и предпочитам да си спестя правото да искам нещо от теб, когато наистина имам нужда — внезапно долната му челюст увисна и очите му се разшириха. — О, по дяволите! — възкликна той. — Беше ли си вече у дома или отиде направо на работа?

Въпросът беше странен, но тонът му бе много настоятелен.

— Отидох на работа. Защо?

Той покри лице с ръцете си.

— Съжалявам. Съвсем забравих за Нелсън.

Карол се разсмя на глас.

— Някакъв луд разсича крака ти с пожарникарска брадва, ти прекарваш последните два дни в хирургията, а сега се притесняваш, че си забравил да нахраниш котарака? Той си има специален отвор във вратата, през който може да излиза и да избива дребни животни, ако положението стане толкова отчаяно — тя се пресегна и го потупа по ръката. — Не се грижи за него, разкажи ми повече за коляното си.

— Костта е наместена, но не могат да сложат гипс заради раната. Хирургът настоява да проследят заздравяването, за да не би да се развие инфекция. Впоследствие ще могат да сложат гипса и към края на идущата седмица ще бъда в състояние да се движа с помощта на проходилка. Ако се държа като добро момче — допълни той саркастично.

— И колко време трябва да прекараш в болницата?

— Поне една седмица. Зависи колко добре се справям с раздвижването. Няма да ме изпишат, преди да се убедят, че се движа добре с проходилката — той пораздвижи ръка. — Вероятно и когато нямам нужда от венозно инжектиране на морфин.

Карол изкриви съчувствено лице.

— Дано това те научи да не се правиш на герой.

— В цялата работа нямаше нищо героично — възрази Тони. — Герои бяха онези момчета, които се опитваха да измъкнат своя колега. Аз просто послужих за отклоняване на вниманието — клепачите му потрепнаха. — Това беше последният случай, когато оставам да работя след края на работното време.

— Да ти донеса ли нещо от вкъщи?

— Може би няколко тениски — вероятно с тях ще ми е по-удобно, отколкото с тези болнични пижами. Няколко чифта боксерки — ще ми бъде интересно да видя как ще успея да ги надяна през шината.

— А нещо за четене?

— Добра идея. На нощното ми шкафче има две книги, за които трябваше да напиша рецензии. Ще ги разпознаеш по листчетата, залепени на кориците. Да, донеси ми и лаптопа, моля те.

Карол поклати развеселено глава.

— А не ти ли се струва, че това е подходящ момент да се опиташ да изключиш? И може би да почетеш нещо по-леко?

Той я изгледа, като че ли внезапно беше започнала да говори на исландски.

— Защо?

— Струва ми се, че сега никой не очаква от теб да работиш, Тони. Освен това сигурно ще откриеш, че няма да ти бъде толкова лесно да се съсредоточаваш, колкото си мислиш.

Той се смръщи.

— Тоест ти се опасяваш, че не умея да си почивам — думите прозвучаха шеговито, но само отчасти.

— Не се опасявам, а знам. И те разбирам, защото съм забелязала у себе си подобни склонности.

— Умея да се разтоварвам. Обичам да гледам футболни мачове и да играя на компютърни игри.

Карол се засмя.

— Виждала съм те как гледаш футбол, виждала съм също и как играеш компютърни игри, и думата „разтоварване“ няма нищо общо с тези две дейности, когато става дума за теб.

— Смятам да не удостоя твърдението ти с отговор. Но ако ще носиш лаптопа, може да донесеш и Дара…

— Непоправим си. Къде да я търся?

— В кабинета, на рафта, който може да се достигне с лявата ръка, ако се протегнеш от стола — той потисна прозявката си. — А сега е време да си тръгваш. Трябва да поспя, а ти да се заемеш с ръководството на отдела за особено тежки престъпления.

Карол стана.

— Отделът за особено тежки престъпления не разполага с никакви особено тежки престъпления за разкриване. Не че се оплаквам — допълни тя припряно. — Нямам нищо против да прекарам някой и друг спокоен ден в кабинета си. — После отново го потупа по ръката. — Ще надникна отново довечера. Ако имаш нужда от още нещо, ми се обади.

Тя тръгна по коридора, измъквайки мобилния си телефон, за да може да го включи в момента, в който излезе от болницата. Когато минаваше покрай стаята на сестрите, тази, с която бе разговаряла на влизане, й смигна.