Вал Макдърмид: Кървав лабиринт

Отговорът се яви със зашеметяваща бързина.

— Крайно време беше — разнесе се рязък глас някъде около лявото му ухо. Критичният тон събуди у него някакъв далечен спомен. Кой знае защо, споменът като че ли нямаше нищо общо с размитата представа за настоящия му живот, която постепенно изплуваше в съзнанието му.

Тони завъртя глава на една страна. Движението събуди болка, която той не успя да локализира. Беше като че ли една обща болка, пронизваща цялото му тяло. Тони простена и отвори очи. И в същия момент разбра защо щеше да е по-добре да не ги отваря.

— След като се налага да стоя тук, най-малкото, което би могъл да направиш, е да разговаряш с мен.

Тя затвори уста и устните й се свиха в добре познатата му неодобрителна гримаса. Затвори лаптопа, остави го на масата пред себе си и кръстоса обутите си в панталон крака. Никога не е харесвала краката си, помисли безцелно Тони.

— Съжалявам — изграчи той. — Трябва да е от упойката.

Протегна ръка към чашата с вода на подноса до леглото, но не може да я стигне. Жената срещу него не помръдна. Той се опита да седне в леглото, забравил за момент защо лежи в болничното легло. Левият му крак, окачен на макара с тежест, помръдна едва-едва, но болката, предизвикана от това движение, бе толкова неадекватно силна, че той се задъха. Болката събуди спомена. Връхлитащият Лойд Алън, който крещи нещо неразбираемо. Проблясък на светлина върху синкавата стомана. Миг, изпълнен с парализираща болка, после нищо. След това кратки проблясъци на съзнание. Лекари, които разговарят за него, медицински сестри, надвесени над него, екранът на телевизора, откъдето някакви хора се обръщат към него. И тя, излъчваща раздразнителност и нетърпение.

— Вода? — произнесе той едва-едва. Не беше убеден, че тя ще изпълни молбата му.

Тя въздъхна тежко като човек, подложен на незаслужено изпитание и вдигна чашата с вода, пъхвайки сламката между пресъхналите му устни, така че да пие, без да трябва да се надига. Той засмука водата, започна да пие на малки глътки, наслаждавайки се на усещането, докато устата му възвръщаше обичайната си степен на влажност. Всмукване, наслада, преглъщане. Повтори този процес неколкократно, докато изпи половината чаша, после отпусна глава обратно на възглавницата.

— Не е необходимо да седиш тук — каза той. — Добре съм.

Тя изсумтя.

— Нали не мислиш, че съм дошла по собствен избор? Болницата „Брадфийлд Крос“ е сред клиентите ми.

За него не бе изненадващо, че тя бе в състояние да смаже така грубо илюзиите му, но въпреки това успя да му причини болка.

— Колкото да запазим приличието, а? — отбеляза той. Не съумя да потисне горчивината в гласа си.

— И още как, особено когато са заложни приходите и репутацията ми — тя го изгледа с неприязън. Очите й, толкова прилични на неговите, се присвиха оценяващо. — Не се преструвай, че това те възмущава, Тони. Ако става дума за преструвки в името на приличието, в тази дисциплина ти би могъл да представляваш Англия на Олимпийските игри. Убедена съм, че никой от колегите ти не би могъл да предположи какви мисли се въртят в гадното ти мозъче.

— Имал съм от кого да се науча — той отклони поглед и се престори, че следи сутрешния блок по телевизията.

— Добре тогава, не е необходимо да разговаряме. Имам работа, а вероятно ще се намери някой да ти донесе нещо за четене. Ще остана тук още ден-два — докато те поизправят на крака. После няма да ти се пречкам — той чу как тя се размърда на стола си, после се разнесе потракването на пръстите й по клавишите.

— От къде разбра? — попита Тони.

— Доколкото ми е известно, в досието ти все още фигурирам като най-близка роднина. Или не си се погрижил да впишеш друго име през изминалите двайсет години, или си все същият и нямаш близки приятели. Когато влязох тук, някаква особено съобразителна сестра ме разпозна. Поради което ще се наложи да кисна тук толкова дълго, колкото налага приличието.

— Нямах представа, че имаш нещо общо с Брадфийлд.

— Мислеше си, че тук си на сигурно място, така ли? Само че аз, за разлика от теб съм преуспял човек, Тони. Имам делови контакти в цялата страна. Бизнесът ми процъфтява.

Когато започнеше да се хвали, чертите й сякаш ставаха по-меки.

— Наистина не е необходимо да стоиш при мен — каза той. — Ще кажа, че съм настоял да не оставаш повече — той говореше бързо, думите му се прескачаха поради желанието да съкрати усилието, което полагаше, за да ги произнася.

— И как бих могла да съм сигурна, че ще кажеш за мен именно това, което трябва да бъде казано? Не, благодаря. Ще изпълня дълга си.