Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Пое си дълбоко дъх и почука. Отговори й добре познатият глас, макар и не съвсем отчетливо.

— Влез, ако носиш дрога.

Карол се усмихна. Значи не беше чак толкова зле. Бутна вратата и влезе.

Незабавно осъзна, че в стаята има още някой, но първоначално не бе в състояние да откъсне очи от Тони. Тридневната брада подчертаваше сивкавата му бледност. Очевидно бе отслабнал още, което всъщност не можеше да си позволи. Но погледът му беше ясен, а усмивката — като че ли искрена. Сложно устройство от макари и жици поддържаше окованото му в шина коляно под ъгъл, който надали бе особено удобен.

— Карол — поде той, но го прекъснаха.

— Вие трябва да сте приятелката му — каза жената, която седеше в ъгъла на стаята. Акцентът й бе едва забележим, но подчертаваше несъмнено местния й произход. — Защо дойдохте чак сега?

Карол я погледна учудено. Жената беше запазена, вероятно в началото на шейсетте, очевидно се стараеше да се бори с годините и успяваше. Косата й бе боядисана умело в златистокестеняв цвят, гримът — безукорен, но не натрапчив. Сините й очи гледаха пресметливо, а бръчиците около тях не бяха от тези, които говорят за дружелюбие и откритост. Беше малко прекалено слаба, облечена в делови костюм, чиято кройка подсказваше, че е доста скъп — със сигурност от категория, каквато Карол не би могла да си позволи.

— Моля? — отвърна Карол. Рядко се случваше да се стъписа, дори злодеите, с които си имаше работа, рядко биваха толкова безцеремонни.

— Отношенията ни не са такива — намеси се Тони с неприкрито раздразнение. — Това е главен инспектор Карол Джордан.

Жената повдигна вежди.

— Аз пък си помислих друго — усмивката й беше всичко друго, но не и весела. — Нямам предвид факта, че сте от полицията, а отношенията ви. В крайна сметка, за какво едно високопоставено ченге ще се навърта около безполезен тип като него — освен ако сте дошли да го арестувате?

— Мамо — изръмжа Тони през стиснати зъби. Обърна се към Карол и направи гримаса — изражението му бе отчасти вбесено, отчасти умолително. — Карол, това е майка ми. Карол Джордан, Ванеса Хил.

Нито една от двете жени не направи опит да подаде ръка. Карол преглътна с усилие изненадата си. Действително, двамата не бяха разговаряли много за роднините си, но тя бе останала с твърдото убеждение, че майката на Тони е починала.

— Приятно ми е — каза тя и се обърна към Тони. — Как си?

— Натъпкан до ушите с обезболяващи. Днес поне успявам да остана буден за малко повече от пет минути.

— А кракът? Какво казват за него?

Докато говореше, Карол забеляза, че Ванеса Хил прибира лаптопа си в лъскава непромокаема чанта.

— Доколкото разбирам, счупването е чисто, само на едно място. Направили са всичко необходимо, за да закрепят костта… — той се прекъсна. — Мамо, тръгваш ли? — Ванеса тъкмо завиваше покрай леглото, лаптопът висеше на рамото й заедно с чантата.

— Можеш да бъдеш сигурен. Изчезвам. Гаджето ти е тук, има кой да се занимава с теб. Отървах се — и тя се упъти към вратата.

— Тя не ми е гадже — изкрещя Тони. — Тя живее под наем у дома, тя ми е колега и приятел. Това е зряла жена, не момиченце, за да говориш за гаджета.

— Както и да е — заяви Ванеса, — сега не може да се каже, че съм те изоставила. Оставям те в добри ръце — вероятно персоналът ще съумее да оцени разликата.

Махна небрежно с ръка и излезе.

Карол я проследи със зяпнала уста.

— Да му се не види — отбеляза тя и се обърна отново към Тони. — Винаги ли е била такава?

Той отпусна глава на възглавницата. Очите му избягваха нейните.

— Вероятно не се държи така с останалите хора — поде той уморено. — Собственица е на процъфтяваща консултантска фирма за човешки ресурси. Трудно е да се повярва, но тя дава консултации за подбор и обучение на персонала в някои от най-големите компании в страната. Предполагам, че аз изваждам на бял свят най-лошите й страни.

— Започва да ми става ясно защо никога не си говорил за нея.

Карол издърпа стола от ъгъла и седна до леглото.

— Ние не се виждаме почти никога, дори и по Коледа и на рождените си дни — Тони въздъхна. — Не я виждах особено често и когато бях дете.

— Ами баща ти? И с него ли се държеше така грубо?

— Хубав въпрос. Нямам представа кой е баща ми. Винаги е отказвала да сподели с мен каквото и да било по този въпрос. Знам само, че не са били женени. Можеш ли да ми подадеш дистанционното за леглото? — този път той съумя да се усмихне истински. — Ти ме отърва от още един ден, прекаран в компанията на майка ми. Най-малкото, което мога да направя за теб, е да се опитам да седна.