Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Тя поклати глава.

— Изпадаше в унес и дори като че ли бълнуваше вследствие на треската — не съм сигурна, че съзнаваше къде точно се намира. Но досега беше контактен.

Разнесе се настоятелно писукане — на екрана се изписа предупреждение за нов спад на нивото на кислорода в кръвта на болния.

— Трябва да интубираме — каза Денби някак объркано. — Давайте му повече течности, изглежда, че страда и от дехидратация.

Но това не обясняваше нито температурата, нито кашлицата.

Дежурната, подтикната към действие от получените инструкции, излезе забързано от малката стая. Стаята бе най-доброто, което болница „Брадфийлд Крос“ можеше да предложи на пациентите си, изискващи отделно помещение дори пред лицето на смъртта. Денби потри замислено брадичката си. Роби Бишоп бе в отлична форма; силен, трениран и според лекаря на футболния клуб в петък след тренировката се чувствал отлично. Но не беше играл в съботния мач, същият лекар бе преценил, че оплакванията му са предизвикани от някакъв грипен вирус. И сега ето го тук, осемнайсет часа по-късно, в състояние, което видимо се влошаваше. А Томас Денби нямаше никаква представа защо е изпаднал в това състояние и как да прекрати развитието на болестта.

Не беше свикнал да изпада в такова положение. Знаеше добре, че е изключително добър лекар. Опитен диагностик, умел в клиничната работа, в която понякога действаше наистина вдъхновено, а и достатъчно ловък в болничната политика, за да не допуска бюрократите да пречат на отделението, в което работеше, да получава всичко необходимо. Можеше да се каже, че досега бе плавал с вдигнати платна във водите на своята професия и заболяванията на пациентите му рядко бяха възпирали издигането му. Състоянието на Роби Бишоп беше оскърбление към професионалните му умения.

Когато дежурната лекарка се върна с апаратурата за интубация и две медицински сестри, Денби въздъхна. Хвърли поглед към вратата. Знаеше, че пред нея чака мениджърът на клуба. Мартин Фланаган бе прекарал нощта на един стол край най-добрия си играч. Скъпият му костюм бе омачкан, грубоватото му лице изглеждаше още по-мрачно поради наболата брада. Вече бяха успели да се сдърпат, когато Денби настоя войнствено настроеният ирландец да напусне стаята, докато лекарите се консултират помежду си.

— Имате ли представа какво струва това момче на „Брадфийлд Виктория“? — бе попитал Фланаган.

Денби го бе изгледал студено.

— За мен това момче струва точно толкова, колкото и всеки друг пациент, когото лекувам — бе отвърнал той. — Не е необходимо да стоите на тъч-линията и да ми давате тактически инструкции. Оставете ме да върша спокойно работата си. Настоявам да оставите пациента насаме с мен, докато го преглеждам.

Мениджърът бе излязъл, мърморейки, но Денби знаеше, че той чака отвън, с изопнато от тревога лице, надявайки се отчаяно на някаква новина, която да опровергае влошаването на болестта, на което и сам бе свидетел.

— Когато привършите с интубирането, започнете лечение с азидотимидин — обърна се той към дежурната лекарка. Единственото, което му оставаше, бе да включи мощния антиретровирусен медикамент, който се използваше и при лечение на СПИН — може би това щеше да им даде време, през което да разберат от какво точно е болен Роби Бишоп.

— Би ли ми припомнил защо ти разреших да отвориш третата бутилка? — въздъхна главен инспектор Карол Джордан, запали колата и я подкара бавно напред.

— Защото за първи път ни удостои с присъствието си, откакто се преместихме в Йоркшир Дейлс, и защото аз трябва да бъда в Брадфийлд днес сутринта, а ти нямаш стая за гости. Поради което нямаше смисъл да се прибираш снощи с колата.

Брат й Майкъл се приведе напред и започна да бърника по радиото. Карол бутна ръката му.

— Остави го на тази станция — каза тя.

Майкъл изпъшка.

— „Гласът на Брадфийлд“. Кой би предположил, че бих изпаднал до там да слушам възможно най-еснафската местна радиостанция.

— Искам да чуя какво става в моя участък.

Изражението на Майкъл беше скептично.

— Ти си ръководител на екипа за разследване на особено тежки престъпления. Свързани сте с британския еквивалент на ФБР. Не ти е необходимо да знаеш дали някоя спукана водопроводна тръба е предизвикала задръствания по шосето към Метли. Или че някакъв футболист е бил приет в болница със заболяване на дихателния тракт.

— Ей, повелителю на информационните технологии! Не беше ли ти този, който ми набиваше в главата мантрата „микро се превръща в макро“? Искам да съм наясно с това, което се случва в долния край на хранителната верига, защото то понякога предизвиква неочаквани събития в другия й край. При това не става дума за „някакъв футболист“, а за Роби Бишоп. Генералът на „Брадфийлд Виктория“, който ръководи всичко от центъра на игрището. При това е местно момче. Почитателките му вероятно вече атакуват „Брадфийлд Крос“, докато ние с теб си говорим. Не е изключено да последват смущения на обществения ред.