Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— Лойд! — подвикна той тихо.

Алън не наруши ритъма на крачките си. Размаха отново брадвата в такт с мантрата си.

— Отведи ги при Него. Няма къде да се скрият — продължи той и острието премина този път на сантиметри от болногледачите.

Тони си пое дълбоко дъх и изправи рамене.

— Това не е начинът да ги отведеш при Него — каза той високо, с възможно най-авторитетен тон. — Той не иска това от теб, Лойд. Разбрал си Го погрешно.

Алън спря за миг и извърна глава към Тони. Смръщи се като куче, тормозено от оса.

— Време е! — изръмжа той.

— За това си прав — Тони слезе с още едно стъпало по-надолу. — Време е. Но ти нещо не си доразбрал. Хайде сега, остави брадвата, и двамата с теб ще измислим по-добър начин да се свърши тази работа.

Опитваше се да съхрани строгото изражение на лицето си, да не издава с нищо страха, който караше стомахът му да се свива. Къде, по дяволите, се бавеше екипът за спешни случаи? Той не си правеше илюзии за възможностите си. Може би щеше да успее да задържи Алън, докато болногледачите и раненият санитар се измъкнат. Но колкото и добър подход да имаше към душевноболните, Тони съзнаваше, че това не бе достатъчно, за да възстанови някакво подобие на душевно равновесие у Лойд Алън. Съмняваше се дори, че ще успее да го накара да пусне брадвата. Знаеше обаче, че трябва да опита. Но къде, да им се не види, бяха останалите, които трябваше да се явят в последния момент като кавалерията при Гетисбърг?

Алън престана да размахва брадвата в широка дъга и я вдигна под ъгъл пред торса си като играч на бейзбол, който се подготвя за удар.

— Време е — повтори Алън. — А ти не си Той.

И само с една крачка измина разстоянието, което ги делеше.

Всичко стана толкова бързо, че Тони успя да забележи само някаква червена светкавица и блясъка на лъскавия метал. После в средата на крака му избухна жестока болка. Той рухна като отсечено дърво. Шокът му попречи дори да извика. В главата му сякаш се взриви електрическа крушка. После настана мрак.

Беладона

Рицин

Олеандър

Стрихнин

Кокаин

Taxus Baccata

Томас Денби отново разгледа температурната диаграма. Беше озадачен. Когато прегледа за първи път Роби Бишоп, бе поставил диагноза „остра инфекция на дихателните пътища“. Нямаше никакво основание да се съмнява в тази диагноза. През двайсетте години, откакто завърши образованието си и избра специализация в областта на лечението на дихателни заболявания, бе наблюдавал достатъчно подобни възпаления. През дванайсетте часа от приемането на Бишоп в болницата до настоящия момент хората от дежурния екип му бяха инжектирали антибиотици и стероиди съгласно инструкциите на Денби. Но състоянието на Бишоп не се бе подобрило. Напротив, беше се влошило до такава степен, че дежурната лекарка се реши да рискува да понесе гнева на Денби, измъквайки го посред нощ от леглото. Обикновените специализанти не се осмеляваха да постъпват така с консултиращите специалисти, освен в случаите, когато бяха много, наистина много обезпокоени.

Денби остави диаграмата и отправи към младия мъж в болничното легло обичайната си професионална усмивка — зъбите му светнаха, появиха се трапчинки. Но усмивката не стигна до очите му — те оглеждаха внимателно лицето и тялото на Бишоп. Болничната пижама беше залепнала към тялото от потта на треската. Под тъканта се очертаваха ясно добре изразените мускули и се виждаше трептенето им, когато пациентът вкарваше с усилие въздух в белите си дробове. Когато Денби го прегледа за първи път, Бишоп се бе оплакал от обща слабост, гадене и болки в ставите, както и станалото очевидно затруднено дишане. Пристъпите на кашлица го караха да се превива одве, а силата им заруменяваше пребледнялото му лице. На рентгеновите снимки се виждаше течност в белите дробове — заключението бе очевидно, и Денби бе стигнал именно до него.

Сега обаче започваше да му се струва, че от каквото и да страдаше Роби Бишоп, то не бе обикновена дихателна инфекция. Сърдечният му ритъм бе хаотичен. Температурата се бе покачила с още един градус и половина. Дробовете му бяха изгубили способността да поддържат стабилен приток на кислород, дори с помощта на кислородната маска. Сега, докато Денби наблюдаваше болния, клепачите му потрепнаха, но очите не се отвориха. Денби се намръщи.

— Губил ли е съзнание и преди? — попита той дежурната лекарка.