Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Лойд Алън не беше глупав и това усложняваше допълнително задачата на тези, които го пазеха. Помощният персонал в психиатрията бе навикнал на елементарни хитрини и успяваше сравнително лесно да ги парира още в зародиш. Далеч по-трудно бе да се забележат машинациите на тези от обитателите, които, макар и душевноболни, бяха интелигентни. Отскоро Алън бе разработил начин да не взема лекарствата си. По-опитните санитари и медицински сестри бяха запознати с тези трикове и успяваха да ги предотвратят, но новопостъпилите, като Халид Хан, все още не бяха развили необходимата наблюдателност.

В нощта на пълнолунието Алън бе съумял да не вземе две дози от упойващия препарат, който Хан бе убеден, че му е дал. По времето, когато затъмнението можеше вече да се наблюдава, една мантра изпълваше с глухо туптене главата на Алън. „Доведи ги при мен, доведи ги при мен, доведи ги при мен“, отекваше постоянно в мозъка му. От стаята си той мажеше да види едно ъгълче на луната — и как предсказаното море от кръв постепенно покрива лицето й. Време беше. Наистина беше време. Изпаднал във възбуда, той стискаше юмруци и на всеки няколко секунди размахваше нагоре-надолу ръце като побъркан боксьор, който ту вдига, ту сваля гарда.

Обърна се с лице към вратата и запристъпва неуверено към нея. Трябваше да излезе от тук, за да изпълни мисията си. Болногледачът щеше да дойде скоро с последната доза лекарства за деня. Тогава Господ щеше да му даде силата, от която се нуждаеше. Господ щеше да му помогне да излезе от тази стая. Господ щеше да му покаже пътя. Господ знаеше какво му предстои да извърши. Той щеше да отпрати всички тях при Него. Мигът бе назрял, луната — натегнала от кръв като готов за откъсване плод. Поличбите започваха, а той имаше задача за изпълняване. Беше избраник — за грешниците той беше пътят към спасението. Щеше да ги отведе при Бога.

Светлият кръг падаше върху малка част от повърхността на неугледното бюро. Отгоре имаше отворена папка, ръка, стиснала химикалка, бе отпусната върху страниците. На фона се носеха жалостивите вопли на Моби за паяците. Дискът беше подарък, изборът на доктор Тони Хил никога не би се спрял на него. Въпреки това тази музика бе станала неразделна част от ритуала, с който приключваше работа.

Тони посегна да потърка очи, под клепачите му сякаш имаше пясък — беше забравил очилата за четене, които носеше отскоро.

— Оу! — възкликна той, когато рамката се впи в плътта му. Малкият му пръст закачи стъклата без рамка, очилата се смъкнаха от носа му и тупнаха накриво върху досието, което бе разучавал. Можеше да си представи изражението на добронамерен присмех, което случката би извикала на лицето на главен инспектор Карол Джордан — именно тя му бе подарила диска на Моби. Неговата разсеяност и несръчност открай време бяха повод за шеги в разговорите им.

Но тя със сигурност не би могла да му се присмива, задето все още седеше зад бюрото си в осем и половина в петък вечерта. По отношение на нежеланието да си тръгнеш от работа, преди да си успял да свършиш всичко, което може да бъде свършено, тя най-малкото би могла да се мери с него. Ако беше тук, би разбрала защо той все още не си е тръгнал и продължава да преглежда така старателно приготвения доклад, който бе подготвил за Комисията за освобождаване под гаранция. Същия доклад, който членовете на комисията невъзмутимо бяха решили да пренебрегнат, освобождавайки Бърнард Шарплес и предавайки го на грижите на службата, следяща освободените под гаранция. Адвокатът му бе успял да ги убеди, че той вече не представлява опасност за обществеността. Шарплес се бе държал като образцов затворник, беше сътрудничил във всяко отношение на властите, беше истинско въплъщение на покаянието.

Нищо чудно, че Шарплес се бе проявил като образцов затворник, мислеше си Тони с горчивина. За него това е било осъществимо, след като обектите на желанието му са били толкова далеч от обсега му, че и най-вманиаченият фантазьор би трябвало да положи големи усилия, за да си представи нещо, наподобяващо изкушение. Шарплес щеше да извърши ново престъпление, Тони го чувстваше инстинктивно. И вината в известна степен щеше да бъде и негова, защото не бе успял да защити достатъчно убедително позицията си.

Той си сложи отново очилата и отбеляза няколко абзаца с химикалката си. Можеше, трябваше да бъде по-категоричен, да не оставя пролуки, през които да се промъкне защитата. Трябваше да представи за факт това, което съзнаваше, че е предположение, основано на многогодишния му опит с извършители на серийни престъпления, както и инстинктивното усещане, породено от това, което разчиташе между редовете, когато четеше протоколите от разпитите на Шарплес. Но светът на Комисията за освобождаване под гаранция беше черно-бял, не допускаше сиви тонове. Очевидно Тони все още не бе научил, че честността не е най-правилният подход, когато си имаш работа с отношението на правосъдната система към углавните престъпления.