Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— Трябва да ги отведа при Него — изръмжа той и отново тръгна към вратата.

Йежи не можеше да възпре конвулсивните си стенания, тялото му се бореше да поеме отново кислород. Но мозъкът му все още функционираше правилно. Знаеше, че трябва да се добере до копчето за алармата в коридора. С картата на Йежи Алън имаше достъп до почти всички части на болницата. Можеше да отваря вратите на другите пациенти. За кратко време можеше да освободи толкова много от тях, че броят им да надхвърли значително дежурния персонал, намиращ се тук по това време.

Кашляйки, давейки се, с протекла по брадичката му слюнка, Йежи успя да се изправи на колене, примъкна се по-близо до леглото, вкопчи се в него и успя да стане на крака. Притиснал с ръце корема си, той излезе със залитане в коридора. Видя Алън в далечния му край — той се опитваше да прекара картата през четящото устройство, което щеше да му отвори вратата към останалата част на сградата. Картата трябваше да се прокара през четеца с определена бързина. Йежи знаеше това, но Алън — не. Той удари с юмрук устройството и опита отново. Залитайки, Йежи се опита да се добере до копчето на алармата, движейки се колкото можеше по-безшумно.

Но не успя. Нещо привлече вниманието на Алън и той се обърна.

— Отведи ги при Него! — изрева пациентът и връхлетя. Тежестта на тялото му бе достатъчна, за да събори санитаря, който едва се държеше на крака. Йежи покри главата си с ръце, но това не можеше да го защити. Последното, което почувства, беше страхотен натиск зад очните ябълки, когато Алън стъпи с все сила върху главата му.

Когато Тони отвори вратата, шумът се усили като внезапно надигнал се прилив. По стълбището отекваха гласове, хора крещяха и ругаеха. Най-плашещо от всичко му се стори, че никой не бе задействал алармата. Това предполагаше, че случилото се е било толкова внезапно и страшно, че хората от персонала не са имали възможност да спазят процедурата, която бе набивана в главите им от първия ден на обучението. Явно всичките им усилия бяха насочени към овладяване на случилото се, каквото и да бе то. Тони хукна по коридора към стълбите, натискайки в движение копчето на алармата. Сирената незабавно започна да вие. „Божичко, ако и без това си луд, какво ли може да предизвика този вой в главата ти?“ Стигна тичешком до стълбите, но на площадката спря и надникна надолу, питайки се дали ще успее да види нещо.

Отговорът на питането беше не. Крясъците като че ли идваха откъм десния коридор, но разстоянието и акустиката изкривяваха звука. Внезапно се разнесе трясък и звън на счупено стъкло, който потъна в ужасено мълчание.

— О, по дяволите! — произнесе някой отчетливо. Думите очевидно изразяваха отвращение. После крясъците се подновиха, нотките на паника бяха ясно доловими. Разнесе се писък, после се чу шум от боричкане. Без да мисли повече, Тони заслиза надолу, за да разбере какво се е случило. Когато стигна до последния завой на стълбите, от коридора, в който бе настанала суматохата, се изсипаха няколко души. Двама болногледачи излязоха гърбом, влачейки трети човек — вероятно санитар, ако се съдеше по униформата му — на малкото места, където не беше подгизнала от кръв, се виждаше, че е била зелена. Мъжете оставяха след себе си зацапана кървава следа, и се опитваха да се движат колкото може по-бързо, макар и заднешком.

„Клане“ бе думата, която се появи в мислите на Тони, когато от коридора се появи друга, масивна фигура на мъж, който размахваше пред себе си брадва с такива движения, сякаш тя бе коса, а той — страховит косач. Джинсите и блузата му бяха оплескани с кръв, при всяко замахване от острието на брадвата пръсваха ситни кървави капчици. Едрият мъж вървеше целенасочено към плячката си, докато болногледачите полагаха усилие да се измъкнат.

— Отведи ги при Него. Няма къде да се скрият — повтаряше той с нисък, монотонен глас. — Отведи ги при Него. Няма къде да се скрият.

Разстоянието между него и болногледачите се скъсяваше. Още няколко крачки и брадвата отново щеше да се забие в човешка плът.

Макар че човекът с брадвата не беше негов пациент, Тони го позна. Беше се постарал да се запознае с досиетата на всички пациенти, за които се считаше, че са способни да упражнят насилие. Правеше го отчасти защото тези пациенти представляваха интерес за него, отчасти и като своеобразна застраховка. По всичко личеше, че тази вечер щеше да загуби бонуса, отпускан, ако не бъде изискана застраховката.

Тони спря, когато му оставаха още няколко стъпала до най-долната площадка.