Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Карол не смееше да се надява.

— И какво е това нещо?

Той подхвърли разпечатката на оригиналния мейл на бюрото й и почака, докато тя го прочете.

— Говорих с Бинди. Този Рийс Бътлър, който я преследвал, нападнал Роби пред хотела, в който отборът бил отседнал в Бирмингам. Ченгетата го прибрали, но го пуснали с предупреждение. Разговарях с колегата, който го е арестувал. На Бътлър му се разминало, защото Роби и Бинди не искали случаят да се раздуха в медиите. Така или иначе, впоследствие същият този детектив Сингх държал Бътлър под око. Навестявал го, следял той да свали чекиджийската декорация от стените, и да не припарва нито до единия, нито до другия. Бътлър се кълнял, че му било минало. Твърдял, че изгубил душевното си равновесие, след като останал без работа. Държал се като добро момче в продължение на няколко месеца, после си намерил нова работа и се пренесъл в Нюкасъл. И сега идва хубавото, шефе — Сам не пропусна задължителната драматична пауза. — Той работи като лаборант във фармацевтична фирма.

Карол знаеше от опит, че в процеса на всяко разследване много по-често можеш да станеш жертва на фалшива следа, отколкото да се нахраниш прилично в полицейския стол. Но при липсата на по-убедителна следа, по която да тръгне, тя беше склонна да приеме и тази.

— Чудесна работа, Сам. Искам да се свържеш с полицията на Нортъмбрия и да провериш дали не могат да ни дадат адреса му.

Усмивката на Сам й напомни физиономията на Нелсън, когато му поднасяше купичка, пълна с пилешки дробчета. Той постави пред нея друг лист, като поясни:

— Домашен адрес и адрес на работното място.

Сега вече тя си позволи да отговори на усмивката му. Оставаше въпросът дали да накарат полицията на Нортъмбрия да се намеси. Решението не й отне много време. Карол си каза, че иска да види сама жилището на Рийс Бътлър. Не й се искаше да прехвърля тази задача на някакъв униформен полицай, който нямаше да знае какво да търси. Тя бутна стола си назад и стана.

— Е, какво чакаме тогава?

Юсеф отвори хладилника. Стъклената каничка стоеше на рафта, почти пълна с прозрачна течност, но на дъното й се беше оформил слоят от кристалчета, който му беше необходим. Извади внимателно каничката и я постави на масата. Беше приготвил вече стъклена фуния, в която бе поставил хартиен филтър. Затвори очи и замънка молитва към пророка да се намеси и да помогне за успешното осъществяване на плановете му. После вдигна каната и започна да налива течността през филтъра.

Отне му по-малко време, отколкото бе очаквал. Взря се през прозорчето на защитната маска в купчината бели кристалчета. Количеството му се струваше прекалено малко, за да може да предизвика катастрофата, която го уверяваха, че ще последва. Но какво знаеше той? Учили го бяха единствено да търгува с разни парцали. Трябваше да разчита на това, което му беше казано. Иначе нищо не би имало смисъл — нито безсънните нощи, нито духовното преобразяване, нито страданието, което щеше да причини на близките си. Не бе възможно той да е единственият, който се чувства така. Просто се налагаше да преодолее слабостта си и да се съсредоточи върху крайната цел.

Извади полека филтърната хартия от фунията и изсипа съдържанието в купа леденостудена вода. Разбърка кристалите, за да ги измие от остатъците на течността, от която се бяха утаили. После разпредели експлозива в половин дузина картонени чинии, за да може да съхне при възможно най-малък риск от експлозия.

Бутна назад защитната маска и поклати удивено глава. Беше се справил. Беше направил достатъчно ТАТР, за да взриви централната трибуна на стадиона „Виктория Парк“. До утре сутринта оставаше само да се съберат останалите съставни части.

После щеше да отнесе всичко това на мястото, където трябваше да се покаже, че войната с тероризма категорично не е спечелена. Юсеф си позволи една крива усмивка. Той щеше да ги научи какво означават шок и ужас.

— Ти си луд — заяви твърдо Пола. Много често си беше казвала това наум, но никога досега не беше възниквал подходящ момент, в който да го каже и на глас.

— И кое ти прилича на лудост? — попита любезно Тони.

— А кое не прилича? — тя се озърна. — Имаш ли инвалидна количка? Може ли да излезем от тук?

— Отговорът и на двата въпроса е „не“. Нямат нужда от цигара, за да разговаряме.

— Имам нужда, когато става дума за такава налудничава работа — настоя тя.

— Все това повтаряш. Идеята не може да бъде провъзгласена за налудничава, само защото Карол Джордан не иска да се занимава с нея. Тя не е непогрешима.