Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— Прав съм. Всеки от вас отчаяно се опитва да докаже нещо. Вие живеете с работата си, и всеки от вас иска да бъде най-добрият, поради което всички изчезвате по своите собствени малки назначения — сега тонът му беше гневен. — Когато начинанието завърши успешно, е добре. Но когато се провали…

— Дон Мерик — Пола се опитваше да говори със студен и безизразен тон.

Тони удари с юмрук по матрака на леглото.

— Да му се не види, Пола, престани да мислиш за това. Вината не беше твоя.

— Той искаше да докаже на всички нас, че заслужава повишението. Че заслужава да бъде един от нашата елитна група — Пола отклони поглед. Имаше неща, които все още не й се искаше да показва пред Тони. — Прав си. Ние действаме по закони, които сами си създаваме.

— Е, тогава ми помогни.

Пола си каза, че той е абсолютно неумолим. Вероятно именно това, че не приемаше откази, го бе направило и толкова добър клиничен лекар. Но пък понякога можеше да стане и ужасно досаден. Питаше се как Карол се справя с него.

— Ако мога — отвърна тя. — Не обещавам нищо.

— А и аз не изисквам нищо — отвърна той. — Не бих те помолил да го направиш, ако не бях убеден, че е важно, Пола.

Тя кимна, приела ангажимента, който я превръщаше в негов неволен съучастник.

— А ако всичко излезе наяве, ще прехвърля вината на теб.

Тони се разсмя.

— Разбира се. В края на краищата, ако тя се опита да ме уволни, аз пък мога да й прекратя наемния договор.

Шофирането в късния петъчен следобед по магистрала А1 можеше да скъса нервите и на най-търпеливия шофьор. Отдавна не се беше случвало някой да обвинява Сам Еванс, че е превалено търпелив, но Карол Джордан също не беше от търпеливите. Както става с тези, които не шофират в момента, тя беше убедена, че би успяла да се промъкне през задръстванията по-бързо, отколкото човекът зад волана. Когато наближиха отклонението за бензиностанцията при крайпътните заведения „Уошингтън“, движението почти спря. Камиони, микробуси и леки автомобили образуваха тапа, шофьорите нервничеха, а положението се усложняваше допълнително от хитреците, които непрекъснато се опитваха да се промушат в онази лента, в която според тях колите се движеха по-бързо. Сребристите, черни и бели цветове на колите се сливаха в едноцветно петно под гаснещата светлина на късния следобед.

— Това поне решава въпроса вместо нас — каза Карол, обхващайки с жест стената от превозни средства около тях.

— Моля? — гласът на Сам прозвуча така, сякаш тя го беше изтръгнала против волята му от някакво далечно място, на което се бе озовал в мислите си.

— Дали да го търсим на работа или у дома. Пътят до тук ни отне толкова много време, че няма смисъл да проверяваме другаде освен на домашния му адрес — тя започна да разглежда картата, която беше разпечатала, преди да тръгнат. — Трябваше да вземем моята кола, имам навигация — измърмори тя, докато се опитваше да установи къде се намират спрямо мястото, до което трябваше да се доберат.

Измина почти час, докато откриха къщата, в която живееше Рийс Бътлър — двуетажна, с червена тухлена фасада, с две стаи на партера и две на горния етаж, по средата на една от половин дузина съвсем еднакви улички с редови постройки, които водеха към Парка на изложенията и крайградските ливади „Таун Мур“. Над къщата витаеше потискащата атмосфера на запуснатост, сякаш стените й се крепяха с последни сили, поддържани от съседните постройки. В нито един от прозорците не се виждаше светлина, отпред нямаше паркирани коли. Карол погледна часовника си.

— Вероятно скоро ще се прибере. Да почакаме половин час.

През няколко преки откриха кръчма — вътре беше оживено и персоналът беше дружелюбен, което компенсираше факта, че заведението плачеше за ремонт. Клиентелата се делеше на три ясно обособени групи — млади мъже с ризи с къси ръкави, измъкнати над коланите на джинси или леки летни панталони, които пиеха половинки светла бира; по-възрастни мъже с джинси и блузи с дълги ръкави, с натъпкани в джобовете плетени шапки, със загрубели от тежък физически труд ръце, които пиеха горчива бира и тъмен нюкасълски ейл; и накрая млади жени с неумело поставен грим и тоалети, които биха били оптимистично оскъдни дори по средата на лятото, които се наливаха с „Бакарди Брийзър“ и водка като за последно. Всички, които забелязаха Сам и Карол, ги огледаха внимателно, но не и враждебно. Така един естествоизпитател би огледал неописван досега вид антилопа — интересно наистина, но пък и не е повод за кой знае какво вълнение, виждали сме ги такива.