Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Логично беше друго — че убиецът трябва все да е оставил някакви следи. Като се има предвид, че местните са приели смъртта на Дани Уейд за нещастен случай, най-вероятно по онова време е имало само някакви повърхностни проучвания на място, още повече след като било установено, че Яна няма никаква полза от смъртта на Дани. Но дори сега, ако човек зададеше правилните въпроси, би могъл да получи и отговорите, които го интересуват. Някой може да е забелязал как Дани се е срещнал с убиеца в кръчмата. Някой може да е забелязал как убиецът е пристигнал в дома на Дани в нощта на убийството. Ако само не беше прикован към болничното легло, това, че Карол отхвърляше интуитивните му заключения, не би било пречка. Би могъл сам да отиде в Дор и да поговори с местните хора. Въпреки че, като се позамисли човек, това невинаги беше най-разумният подход.

На всеки човек, с който той успяваше да установи контакт, обикновено се падаше поне по още един, който долавяше странностите на психиката му и излизаше от контрол. През целия си живот Тони бе имал чувството, че само се представя за човешко същество. Това беше маскарад, който невинаги успяваше да заблуди всички. А пък и скобата на коляното със сигурност нямаше да помогне. Разбира се, всички тези разсъждения нямаха никакво значение, защото сега той не можеше да отиде в Дор, за да се поогледа на своя глава. Тони въздъхна раздразнено. После изведнъж очите му се разшириха. Имаше човек, който бе в състояние да изтръгне информация и от монах, дал обет за мълчание. И този човек му дължеше услуга.

Усмихнат, Тони посегна към телефона.

Карол оглеждаше подчинените си. Всички или се взираха в мониторите пред себе си, или бяха погълнати от телефонни разговори. Тя измъкна миниатюрна бутилчица водка от чекмеджето на бюрото си, отвори я, държейки ръцете си под плота, и я изля дискретно в кафето си. От травмите, които работата бе причинила на нея самата, тя беше успяла да научи, че алкохолът е добър приятел, но лош господар. Той почти бе успял да я подчини, но тя бе успяла да се изтръгне от зависимостта и сега без усилие беше в състояние да се убеди, че владее положението. В нейния случай истината беше, че във време на стрес и безизходица, в моменти като сегашния, това бе начин да намери убежище и сили. Особено когато Тони го нямаше.

Не че той би я упрекнал. Никога не би предприел нещо толкова драстично. Не, по-скоро самото му присъствие би й подействало като укор и напомняне, че има и други възможности за бягство. Възможности, до които те неколкократно се бяха докосвали преди. Но всеки път, когато се насочеха един към друг, се намираше нещо да им попречи. Обикновено нещо, свързано с работата им. Наистина върховна ирония, мислеше си Карол — че именно това, което ги събираше, винаги издигаше препятствия по пътя им един към друг. И нито един от двамата не успяваше да намери начин да заобиколи тези препятствия, докато възникналата възможност не отминеше безвъзвратно.

Тя пиеше на малки глътки, чувстваше как напитката прониква в организма й и се наслаждаваше на усещането. Господи, наистина имаха нужда от нещо, което да задвижи този случай напред.

Като че ли в отговор на молитвите й, Сам Еванс надникна през вратата. Карол кимна в знак, че може да влезе. Отношението й към Сам беше двузначно открай време. Знаеше, че той е амбициозен, и защото навремето самата тя се бе отличавала със същото, разбираше колко ценна и същевременно опасна черта е това у един криминалист. Разпознаваше инстинкта му на единак, защото той много приличаше на нейния. Той не умееше да работи в екип. Но и тя самата не беше кой знае колко добра в това отношение, когато имаше неговия чин. Беше се научила на работа в екип, защото попадна в екип, с който си струваше да се работи. В нрава на Сам се забелязваха доста от нейните собствени черти, които тя можеше да разпознае и да прости. Това, което не можеше да прости, беше склонността му да действа зад гърба на другите. Тя знаеше, че той шпионира колегите си, но достатъчно ловко, за да не бъде разкрит досега. Навремето я беше накиснал пред Брандън, само за да повдигне допълнително стойността на собствените си заслуги. Казано накратко, не можеше да му вярва безрезервно, което създаваше все повече проблеми, колкото по-активно започваше да работи екипът.

— Струва ми се, че открих нещо, шефе — каза той малко самодоволно, докато сядаше. Подръпна панталоните си над коленете, за да съхрани идеалния ръб, и изпъна рамене под безукорно изгладената риза.