Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Той спря за миг, разпределил тежестта на тялото си между десния крак и задните си части, опрени на ръба на леглото. Когато гръдният му кош престана да се повдига забързано, той посегна към подлакътните патерици, които се беше научил да ползва по-рано днес. Хвана ги внимателно и провери дали е поставил стабилно ръцете си до лактите в пластмасовите халки. Гумените накрайници на патериците — здраво опрени в пода. Поемаме си дълбоко дъх…

Тони се оттласна и застана прав, удивен, че стои толкова стабилно. Премести патериците напред, пристъпи със здравия крак, другият го последва, пръстите му докоснаха пода, той отпусна миниатюрна частица от тежестта на тялото си върху болното коляно. Прониза го болка, но не беше непоносима. Можеше да я преодолее, стиснал едновременно зъби и мускулите на задните си части.

След пет минути вече беше успял да се добере до тоалетната. Връщането му отне осем минути, но дори за това кратко време той забеляза, че движенията му започнаха да стават по-уверени, не бяха вече толкова резки; щеше да има с какво да се похвали пред Карол, когато тя дойдеше следващия път. Щеше да има нужда от помощта й, ако смяташе да се прибере у дома. Нямаше да му бъде лесно да поиска това от нея, но подозираше, че ще му бъде още по-трудно, ако решеше да изчака тя да му го предложи.

Още няколко минути изтекоха, докато успя да си легне и да се нагласи отново в леглото. Закле се, че никога вече нямаше да приема за даденост обикновеното ставане от леглото, за да отиде до тоалетната. Не го беше грижа дали биха му се подигравали, беше готов да стои и да обяснява на хората: „Вижте ме само — току-що станах и успях да отида сам до тук. Видяхте ли? Не е ли забележително?“

След като вече се беше разположил удобно, нямаше извинение да не насочи отново мислите си към Роби Бишоп и Дани Уейд. Или по-скоро към Дани Уейд и Роби Бишоп. Възможно бе и Дани Уейд да не е първата жертва на Сянката, но след старателно ровене из интернет, Тони не беше успял да открие нищо, което би могло да мине за по-ранна проява на уменията му.

— Струва ми се, че обичаш планирането и крайния резултат, но се вълнуваш особено от самото деяние — поде той. — Технически погледнато, все още не си истински сериен убиец, но вървиш в тази посока. Необичайното при теб се дължи на това, че подбудите при повечето серийни убийства са сексуални. Може на пръв поглед невинаги да изглежда така, но всеки път се оказва, че именно това е сърцевината на случая — увреждане в системата, което налага изкривени сценарии, с които да се постигне онова, което идва естествено за повечето хора. Но ти нямаш за цел нищо подобно, нали? За теб жертвите не представляват интерес като тяло, като обект на желание. Поне не и на сексуално желание.

Но какво тогава извличаш от цялата работа? Възможно ли е да става дума за политическа позиция? Посланието да е нещо от рода на „унищожете богатите“? Да не би да си някакъв неомарксистки воин, поставил си за цел да наказва тези, които трупат богатства и отказват да ги споделят с онези, които са си останали там, откъдето нашите герои са тръгнали? Може да се открие известен смисъл… — той се загледа в тавана, прехвърляйки мисълта в главата си, оглеждайки я от различни ъгли.

— Но ако наистина е така, защо тогава не огласиш кой си? Не можеш да изпратиш политическо послание, ако то е написано на език, който никой не разбира. Не. Ти не правиш това, за да подчертаеш някакъв абстрактен политически възглед. Въпреки всичко, тук има нещо лично.

Той се почеса по главата. Господи, как копнееше да вземе истински душ, да стои дълго под поройно течащата вода, да почисти косата и да прочисти главата си. Сестрата бе казала, че утре може и да стане. Ще увият скобата в тънко домакинско фолио, ще залепят покритието за крака му и после ще видим какво ще стане.

— Е, ако не става дума за секс или за политика, каква е идеята? Какво извличаш ти от всичко това? Ако ставаше дума само за Роби, бих повярвал, че е отмъщение за нещо, случило се през ученическите ви години — той ти е отнел нещо, унизил те е, наскърбил те е по някакъв начин, за което може и да не подозира. Но ми се струва невероятно Дани Уейд да се е провинил в нещо подобно. Дани е бил типичното кротко момче — особняк — занимавал се с макети на железници, за бога! Такива момчета се намират толкова ниско долу по хранителната верига, че за по-жалки считат само онези, които едва са се отървали от преместване в училище за бавноразвиващи се — Тони въздъхна. — Няма логика.