Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Винаги е за предпочитане да се учиш от грешките на другите, вместо да понесеш страданието, причинено от твоите собствени, мислеше си Юсеф. Като терористите от лондонското метро. Бяха се срещнали и потеглили заедно, цялата група, с влак към Лондон. Когато хората от службите по сигурността започнали да проверяват записите от камерите за наблюдение, те веднага се набили на очи. Било е лесно да ги забележат, да ги проследят, а следователно и да ги обвинят. Било е лесно да бъдат открити домовете им, цялата мрежа от приятелства и връзки, която е поддържала начинанието им.

Всичко това би могло да бъде пресечено от самото начало, ако бяха тръгнали поотделно към целта. А, после, след като изпълнеха това, за което бяха тръгнали, би било най-добре да отклонят службите за сигурност от следите си — но ако не успееха, биха могли поне да се постараят да ги забавят, вместо да им улесняват работата. Най-разумно би било да избягват какъвто и да било контакт помежду си през периода до самото взривяване. Като се вземе предвид, че британците бяха обект на най-интензивното видеонаблюдение в света, и че повечето записи от контролните видеокамери се съхраняваха в продължение на не повече от две седмици, той и останалите се бяха споразумели да не се срещат през това време, освен ако не възникне нещо непредвидено. Контактите щяха да бъдат сведени до минимум, а ако се наложеше, щяха да ползват текстови съобщения в предварително уговорени кодове. Условното наименование на целта беше „къщата“, взривното устройство беше „вечеря“, и така нататък. Всеки знаеше каква е задачата му, и беше готов да я изпълни.

И така, сега Юсеф седеше в кафенето на покрива на градската художествена галерия в Брадфийлд, на третата маса отляво, не се открояваше с нищо сред посетителите в тази късна утрин, обърнал гръб на тезгяха и бара, където беше поставено всичко необходимо за самообслужване. Пред него имаше чаша с кока-кола и парче от убийствено калоричния лимонов кейк, специалитет на заведението. Беше успял да погълне само две хапки; сладкишът засядаше на гърлото му като лепкава буца пясък. Имаше затруднения с яденето не само у дома. Беше разпилял на масата пред себе си днешния брой на „Гардиън“ — с изключение на спортния раздел. Преструваше се, че чете приложението „G2“, но беше поставил лявата си ръка така, че да може да следи непрекъснато часовника си. Десният му крак потръпваше нервно от нетърпение.

Когато минутната стрелка допълзя до десет минути след кръглия час, той почувства как лицето му пламва, а вратът и раменете му овлажняха от пот. Стомахът му се сви в тревожно очакване.

Всичко приключи за секунди. Една жена с елегантен шлифер мина близо до неговата маса. Успя да види само гърба й, докато тя продължи към вратата, която водеше към терасата на покрива. Там жената седна с гръб към него и постави пред себе си бутилка минерална вода. Главата й беше покрита с тъмен шал. Искаше му се да можеше да седне при нея, да облекчи обзелата го самота.

Сега имаше на масата пред себе си и спортния раздел на вестника. Насили се да изгълта остатъка от кейка, прокарвайки го с кока-кола. После започна спокойно да събира разпилените страници, опитвайки се да прикрие прилошаването от набързо погълнатото голямо количество захар, взе вестника и се упъти към изхода.

Нямаше сили да издържи до момента, когато щеше да се качи в микробуса. Влезе в мъжката тоалетна, заключи се в една кабинка и започна да прелиства несръчно спортните страници с потни от напрежение пръсти. Там, пъхнат по някакво иронично стечение на обстоятелствата между двете страници, на които анализатори коментираха шансовете на „Брадфийлд Виктория“ без Роби Бишоп, в найлонов джоб, се намираше документът, с който утре щеше да успее да се озове на мястото, където трябваше да бъде. Беше факс, изпратен привидно от административния директор на „Брадфийлд Виктория“ до фирмата, която се занимаваше с поддръжката на електрическите съоръжения на стадиона, в който се съобщаваше за проблем с електрическо табло под трибуната „Албърт Вести“. Имаше и още един факс, с който фирмата по поддръжката прехвърляше спешната поръчка на „А1 Електрикълс“.

Юсеф задигна дълбоко, позволи си да се отпусне за миг. Щяха да го осъществят. Щеше да бъде незабравимо. От утре светът щеше да се промени. Инш‘аллах 8 8 Ако е рекъл Аллах. — Бел.прев. .

Тони мобилизира цялата си воля и стъпи със здравия си крак на пода. Това беше достатъчно, за да бъде другият му крак пронизан от болка като с назъбен нож, независимо от това, че скобата крепеше здраво пострадалото място. Той стисна зъби и помагайки си с ръце, придвижи другия си крак, описвайки с него дъга във въздуха. Когато кракът стигна до ръба на леглото, той го пусна и почти падна напред, оставяйки се на гравитацията, за да застане горе-долу изправен. По челото му бе избила пот и той я избърса с опакото на ръката си. За да го пуснат оттук, трябваше да се научи да прави и това.