Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Теоретично й беше ясно, че всеки преждевременно прекъснат живот има своята стойност, не по-малка от тази на другите. Но когато ставаше дума за убийство на човек като Роби Бишоп — млад, талантлив, доставял радост на милиони — беше й наистина трудно да не почувства по-силен гняв, по-голяма скръб, по-твърда решимост да възстанови справедливостта, доколкото това бе възможно.

Беше виждала части от картината зад гърбовете на телевизионните репортери, но досега не бе имала реална представа от размерите на това, което бе струпано пред стадиона. Гледката я трогна, но не поради сантименталната интерпретация на скръбта — а защото картината беше всъщност тъжна и жалка. Плюшените играчки и картичките бяха опръскани с кал от преминаващите коли, подгизнали от снощния дъжд. Отрупаният с увехнали цветя тротоар започваше да напомня на незаконно сметище.

Толкова рано сутринта тя беше единственият поклонник в светилището. Няколко коли намалиха, минавайки покрай нея, шофьорите не обръщаха особено внимание на пътя пред себе си. Тя тръгна бавно покрай бариерите. Когато стигна другия край, извади мобилния си телефон. Канеше се да започне да набира, но се отказа. Като се има предвид, че Тони лежеше в болница, която беше част от системата на Националното здравеопазване, най-вероятно вече го бяха събудили.

Но ако все пак спеше, не й се искаше тя да го буди. Това беше обяснението, което даде на себе си, след като пъхна с нетърпеливо движение телефона обратно в джоба си.

Истината беше по-различна — не й се искаше отново да обсъжда с него несигурната връзка между Роби Битпоп и Дани Уейд. Прикован към болничното легло, той се отегчаваше дотолкова, че бе започнал да изобретява фантоми, за да тренира мозъка си. Имаше нужда от нещо, което да ангажира мислите му, затова и бе допуснал да се подлъже по такова незначително ниво на съответствията, на каквото в друг случай би се изсмял. Вместо да го пренебрегне, бяха започнали да му се привиждат несъществуващи серийни убийци. Вероятно такова нещо можеше да се очаква. Това умееше да върши най-добре, и вероятно именно това му липсваше най-много. Карол се питаше колко ли време ще трябва да мине, докато той успее да се върне отново на работа, пък дори не на пълен работен ден. Така поне лудите в „Брадфийлд Мур“ щяха да му помогнат да държи собствените си демони на разстояние.

Можеше само да чака и да се надява. А междувременно щеше да се довери на собствените си инстинкти. Напомни си, че тези инстинкти бяха усъвършенствани от опита, натрупан по време на тясното сътрудничество с Тони. Вече не беше задължително да му представя всяка своя идея за оценка. Извади отново телефона и започна да набира.

— Кевин — каза тя. — Извинявай, че те безпокоя у дома. Но като идваш насам, мини покрай униформените колеги и организирай няколко души. Искам да дойдат тук и да направят снимки на всичко. Държа да видя снимки на всички картички, писма и рисунки, а всичко, което ви се стори съмнително, да бъде прибрано и донесено на нашия екип, за да го огледаме. До скоро.

Карол затвори телефона и тръгна обратно към колата. Време беше да се прибере у дома и да облече нещо по-подходящо за цивилен полицай. Време беше да докаже на себе си, че може да се справя с трудните случаи и без Тони, ако се наложи.

Стейси Чен винаги пристигаше първа на работа. Обичаше да общува с компютрите си на тишина и спокойствие. Този петък, когато влезе в общата стая и установи, че Сам Еванс вече е тук, електрическата кана — включена и пликчето „Ърл Грей“ поставено в чашата й за чай, тя моментално застана нащрек. Действително, в този екип не й се случваше често, но навсякъде другаде, където бе работила досега, колегите й обикновено се редяха на опашка, за да я молят за разни услуги. Всеки имаше нужда от това, което електрониката бе в състояние да му предложи, но никой не си правеше труда да се опита да разбере как да накара компютрите наистина да му служат. Използваха нея като пряк път до търсеното, а това я дразнеше повече, отколкото някога бе показала публично.

Тя прие чашата чай, благодарейки с леден тон, а после незабавно се скри зад двата си монитора, спирайки само колкото да сложи на закачалка сакото от строгия костюм на „Прада“, с който беше дошла днес. Сам като че ли работеше съвсем невъзмутимо на собствения си компютър, затова и тя свали гарда и се зае с анализа на най-недостъпните тайни, скрити в хард диска на компютъра на Роби Бишоп. Имаше няколко снимки, които той бе изтрил съвсем наскоро, и тя бе твърдо решена да разбере нещо от фрагментите, които бе успяла да спаси. Вероятно нямаше да успее да открие нищо, но Стейси не обичаше да си признава, че е капитулирала.