Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Той въздъхна и натисна копчето, с което викаше сестрата. Все пак имаше човек, комуто можеше да повери тайните си. Въпросът беше само дали щяха да разрешат на Тони да го посети.

Необходими бяха двайсет минути, един разговор по телефона с Гриша Шаталов, инвалидна количка и санитар, но в крайна сметка Тони успя да остане насаме със замразения труп на Роби Бишоп. Столът на Тони беше опрян с гръб в стената, на която бяха наредени чекмеджетата на моргата. Това, в което лежеше Роби, бе издърпано и той се намираше точно до него.

— Не бих те познал — започна Тони, когато вратата се затвори зад санитаря. — Обещавам да направя всичко по силите си, за да помогна на Карол да намери човека, който направи това с теб. В замяна ти можеш да ме изслушаш.

Има неща, които човек за нищо на света не би казал на друг човек. Не и ако прави това, което правя аз. Нищо не би могло да те подготви за отвращението и ужаса, които биха се изписали по лицата им. И това би било само началото. Те не биха събрали сили да оставят нещата така. Биха изпитали необходимост да предприемат нещо. Нещо във връзка с мен.

А аз наистина не бих искал някой да предприема нещо във връзка с мен. Не защото съм щастлив човек, който не познава болка и се радва на добра социална адаптация. А защото очевидно не съм нито едно от тези неща. Как бих могъл да бъда, при положение, че върша това, което върша?

Затова пък съм постигнал добро равновесие. Какво казваше Йейтс? „В равновесие с живота, а и със смъртта“. Така е и с мен. Постигнал съм съвършеното равновесие, точно на границата между живота и смъртта, между здравия разсъдък и лудостта, между насладата и страданието.

Такова нещо се нарушава на собствен риск.

Така че сега не говорим за някакво мое желание да се променя. Защото аз не виждам нужда от промяна. Мога да живея със себе си много добре, благодаря. Но няма спор, че когато човек върши това, което върша аз, то оставя следа. В крайна сметка, нали и аз завися от мненията на околните. Хората, които не са като мен — тоест около деветдесет и девет процента от населението, бих казал — постоянно си изграждат за мен някакви представи, които почиват по-скоро на техните нужди, отколкото на моите истини. Затова и не искам никой, най-малко пък Карол, да чуе това, което трябва да разкажа за майка си.

Една сутрин наскоро бях излязъл да си купя мляко и минах покрай кварталното начално училище — те бяха там, хлапетата и родителите им, израженията им покриваха целия диапазон от възторг до отчаяние. И това ме накара да започна да си задавам въпроси за собствените си спомени от детството. Те са много разпокъсани — виждам нечия дневна, не помня вече чия, чувствам вкуса на напитка от глухарчета и репей, който винаги свързвам с барабаненето на дъждовните капки по покрива на килера, мириса на кучето на баба ми, чувствам докосването на мокра трева по коленете си, удивително силния вкус на диви ягоди по езика си. Отделни фрагменти, но не особено много завършени случки — той прекара ръка по лицето си и въздъхна.

— Присъствал съм на групови терапии, слушал съм как другите хора говорят надълго и нашироко, с удивителни подробности за разни неща, които са им се случвали, когато са били деца. Не мога да бъда сигурен дали това са истински спомени, дали те не си измислят, дали не си досъчиняват завършена история въз основа на ключови моменти, които са успели да извлекат от блатото на паметта. Но това, което знам, е, че моята памет не функционира по този начин. Не че им завиждам за спомените, които варират от банални до наистина ужасяващи. Никой от тях не говори за детството по предпочитания от писатели, поети и режисьори начин. Това не са разкази, които биха изпълнили някого с носталгия.

Това е единственото, което ме сближава с тези разказвачи на свързани истории. Мисълта за детството ми не ме изпълва с носталгия. Аз не съм от хората, които можеш да срещнеш сред гостите на някоя официална вечеря, които изпадат в лирични отстъпления на тема безкрайните лета от детството, играта на златните слънчеви лъчи по изподраните колене и неподражаемите наслади на разбойническите колиби и къщичките, скрити в клоните на дърветата. В редките случаи, когато ме канят на такива места, аз оставам безмълвен по въпроса за детството си. Вярвай ми, никой не би пожелал да изслуша разказа и за малкото откъслечни неща, които си спомням.

Ето един пример. Аз си играя на килима пред камината в къщата на баба ми. Баба ми събира монети от половин пени по неясни причини, които така и не са се съхранили в съзнанието ми. Има цяла една тенекиена кутия за бисквити, пълна с такива монети — толкова тежка, че едва мога да я повдигна. Разрешено ми е да си играя с монетите и аз обичам да строя от тях крепостни стени. Най-хубавата част от играта е, когато завършиш стените, да си представиш, че си врагът — стените рухват по начин, който ми доставя голямо удоволствие. И така, аз си седя на килима с монетите от половин пени и се занимавам с моите си работи. Баба гледа телевизия, но това е предаване за възрастни, което не привлича вниманието ми.