Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— Какво точно искаш да правиш, Сам? — попита Крис, оглеждайки и двамата.

— Мислех си, че ще освободя Стейси да върши нещо по-сложно, ако се заема с изчитането на пощата — каза Сам с невинно ококорени очи.

Крис погледна към Стейси.

— Това може ли да бъде проблем?

„Може, защото ако открие нещо, той ще се постарае да представи нещата така, че да излезе, че аз съм го пропуснала, а той да бъде похвален. Защото му нямам вяра. Защото ми се струва, че може да започна да го харесвам прекалено много и не искам той да нахлуе в личното ми пространство“.

— Въпрос на секретност, сержант Дивайн. Не е хубаво тези документи да циркулират из системата. При случай като този, ако някаква информация се озове не там, където трябва, докато се усетим, ще излезе и в таблоидите.

— Разбирам съображенията ти, но Сам е един от нас, Стейси. Той съзнава колко важно е да се съхранява поверителността на информацията. Не разбирам какъв е проблемът. Ако Сам няма върху какво друго да работи, може спокойно да се заеме с по-незначителните ти задължения.

— Няма проблем, сержант — Стейси отново се обърна към мониторите си, защото не искаше Крис да забележи колко е вбесена. — Ще разпечатам всички файлове, за които става дума — каза тя в последен опит да предотврати възможността Сам да има пряк достъп до материалите.

— Няма нужда — отвърна Сам. — Просто ги свали на диск, или ми ги прати на пощата. Нямам проблеми с четенето на екран.

Стейси можеше да прецени кога се налага да капитулира. Ама наистина, каква полза да имат в екипа лесбийки, ако те са на страната на мъжете?

— Добре — измърмори тя.

Един час по-късно, когато Карол пристигна, Стейси вече не се интересуваше кой ще чете пощата на Роби Бишоп, тъй като си имаше много по-сериозни грижи.

Карол се взираше невярващо в екрана. Във временната пощенска кутия, създадена от Стейси за отговорите на хората, регистрирани в „Най-хубавите дни от нашия живот“, имаше вече над двеста отговора. Тя загледа слисано Стейси.

— Вероятно това доказва правотата на твърдението ти, че трябва да привлечем виртуалното общество на наша страна — каза тя сухо. — И какви бяха точно въпросите, които им изпрати?

Стейси доби отегчен вид.

— Обичайното — кога са учили, дали са познавали Роби, всичко, което могат да си спомнят за свои лични контакти с Роби, когато са били ученици, или по-късно. Да изпратят скорошни свои снимки, както и снимки на други техни съученици. Дали си спомнят какво са правили в четвъртък вечерта и има ли някой, който може да потвърди думите им. А също и дали имат някакви идеи по въпроса кой би могъл да иска смъртта на Роби и защо — тя се усмихна. — Вероятно немалко хора ще ни насочат към онези с дебелите портфейли, които притежават „Челси“ и „Ман Юнайтед“.

Карол беше съгласна с разсъжденията на Стейси.

— Добре. Крис и Пола, искам да си разпределите тази работа. Да отделите всички, които ви се виждат перспективни. Разпечатайте снимките им — и още тази вечер отидете отново в „Аматис“ с тях. Да видим дали някой от клиентите или персонала няма да разпознае някои от лицата.

Крис се приведе към монитора, за да го види по-добре.

— Работата е много — докато си говорехме, са пристигнали още четири мейла. Може да ни потрябват още хора.

— Разбирам. Вижте как ще се справите тази сутрин, и ако решите, че работата върви бавно, ще осигурим помощ — Карол се озърна. — Сам, върху какво работиш сега? — попита тя.

— Писмата на Роби — отвърна той, без да вдига глава.

— Добре. Ако се наложи, остави тази работа за по-късно и помогни на Крис и Пола.

Карол започна да прехвърля на ум какво още трябваше да се направи. Кевин се беше заел с точното документиране на мястото за поклонение пред стадиона „Виктория Парк“ и с оценката на получената информация; вероятно в даден момент щеше да се свърже с нея, за да представи за сверяване евентуалните улики. Всички работеха усилено, но въпросът беше имаха ли някакъв смисъл усилията им? Дали вървяха в правилната посока? И как биха могли да разберат дали е така?

В такива моменти прозренията на Тони й липсваха, колкото и абсурдни да й се струваха понякога. Самата тя не се притесняваше от нестандартните си хрумвания, но беше за предпочитане да рискува със съзнанието, че докато пристъпва по въжето, има някой, който й подвиква окуражаващо изпод защитната мрежа долу на арената.

Поне можеше да разчита на хората от този екип, че ще се ровят дълбоко под повърхността. Ако имаше нещо за откриване, те щяха да го открият. Трудното беше после — да разберат какво точно означава откритото и накъде да тръгнат от там нататък. Но засега не й оставаше нищо друго, освен да чака.