Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Последните й думи потънаха в постоянно усилващия се, трескав, разтърсващ тялото дръм енд бас ритъм.

Карол намали музиката, за да могат отново да се чуват един друг.

— По всичко личи, че се справя по-добре с положението от репортерите на новинарските емисии. Какво е това име — Бинди? Прякор, съкращение?

— На сайта й пише, че било съкращение от Белинда.

Карол се усмихна. Разбира се — Сам вече беше проверил какво може да се открие онлайн. Сам никога не пропускаше нищо, когато ставаше дума за събиране на информация. Ако бе насочена правилно, тази му особеност би била от полза за целия екип. Само че той инстинктивно се съпротивляваше срещу работата в екип. Карол трябваше постоянно да го следи, за да се убеди, че споделя с останалите наученото.

— Ясно. Хващам се на бас, че майка й все още я нарича Белинда и това я вбесява. А от къде е? Долавям някакъв акцент, който не е обичаен за Лондон и околностите.

— От някакво място в Ийст Англия — каза Сам, отмервайки ритъма с пръст по волана. — Близо до Норич, струва ми се. Бива си я.

— Като че ли съм поостаряла за този тип музика.

— Не знам, според мен е по-скоро въпрос на вкус, отколкото на възраст. Мисля, че по отношение на музиката хората се делят на две групи. Едните слушат ритъма, защото чувстват танца в себе си, а другите обръщат внимание на начина, по който музиката и думите се сливат. Почти невъзможно е да се смесят подходите — или ритъм, или текст. Според мен вие сте от хората, които обръщат внимание на текста.

— Вероятно. Не че напоследък ми остава кой знае колко време за музика — те замълчаха и музиката ги заля като вълна.

Когато парчето свърши, Бинди повтори заглавието му.

— Тази вечер узнахме, че някой е отровил Роби. Лично аз просто не мога да го разбера. Трябва да имаш много извратена психика, за да дадеш някому отрова, от която той ще умира бавно, в продължение на дни. Трябва да си насъбрал много омраза, а не разбирам кой би могъл да мрази Роби толкова, че да пожелае да му причини такова нещо. Как би могъл някой да мрази човек, който обичаше такава музика?

Беше права. Имаше нещо заразително в тези ритми, което караше краката на Карол да потропват отмерено въпреки волята й. Тя погледна часовника. Щяха да пристигнат в Лондон половин час преди края на предаването на Бинди. Дано приливът на адреналин след шоуто се задържеше, за да бъде склонна да говори. Карол имаше нужда Бинди да заговори откровено за връзката си с Роби. Ако успееше да постигне това тази вечер, темповете на разследването нямаше да спаднат. Това беше много по-важно от осемте часа сън, необходими да поддържат красотата на Бинди. Или нейната собствена.

Беше единайсет вечерта и в клуб „Аматис“ настроението тъкмо започваше да се повишава. Светлините бяха умело насочени, звукът — смазващо силен, въздухът беше напоен със застоял мирис на алкохол, цигари, парфюм и сгорещени тела. Пола и Кевин бяха оставили Крис в малкия, невзрачен офис на управителя да се бори с разпитите на персонала на бара и охраната. Тя не очакваше да узнае кой знае какво от разговорите.

— По времето, когато Роби е седял със съученика си, на бара трябва да е било истинска лудница — бе казала Крис. — Прекалено много клиенти са се опитвали да привлекат вниманието на барманите. Те надали са били в състояние да забележат с кого е бил. Ако някой е забелязал нещо нередно да се случва с чашата му, това би било чиста случайност, при това досега биха се свързали или с нас, или с някой журналист от таблоидите. Не, ако тази вечер някой извади късмет, това ще бъдете вие двамата.

Но Пола малко се съмняваше. За повечето от посетителите на „Аматис“ представата за добро прекарване на вечерта се покриваше с поемането на достатъчно алкохол и дрога, които да сведат до минимум възможността за ясен спомен от прекарването. Те обикновено добиваха недоумяващ вид, когато Пола им зададеше въпроса дали са били тук миналия четвъртък. После, когато Пола успееше да им обясни коя е и какво иска с помощта на жестове, размахване на полицейската карта и снимка на Роби, повечето от тях кимваха или завъртаха отрицателно глава, а след това обикновено свиваха рамене в знак на безразличие или неспособност да си припомнят каквото и да било. Единствените вариации по темата осигуряваха тези, които си бяха поставили за цел нещо повече от това да се напият до безсъзнание или да забият нещо за през нощта — хората, които се надяваха да забележат тук някоя известна личност, за да споменат уж небрежно името й на другия ден, когато отидат на работа. „Да, и аз така казах снощи на Шели… Нали се сещаш, Шели, Шели Кристи, която играе в «Северняци»… Е как, разбира се, че я познавам — ето снимката й на мобилния ми телефон…“ Оскъдните надежди на Пола се основаваха именно на тях.