Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Бинди обърна очи към тавана.

— Говорите като онзи тип от „Закон и ред: умисъл за престъпление“. Добре де, печелите. Но хайде да се махнем от тук. Имам нужда да пийна нещо и да изпуша една цигара — обърна се и допълни: — До утре, Дикси.

Дикси я изгледа кисело и кимна.

Когато излязоха в коридора, Бинди каза:

— Предлагам да отидем в моето жилище. Само на десет минути път с кола от тук — сега за първи път се обърна към Сам. — Имате ли хартия и нещо за писане?

Надраска адреса и описание на пътя.

— Ако обичате да пиете чая с мляко, трябва да се отбиете в денонощния.

После забърза напред по коридора. Крачетата й я носеха със скорост, която изглеждаше на пръв поглед невероятна.

Петнайсет минути по-късно Сам вече шофираше бавно покрай редица залепени една за друга сгради в Нотинг Хил, построени във формата на полумесец, и търсеше напразно място за паркиране.

— Остави това — каза му Карол. — Можем да се въртим тук цяла нощ. Паркирай на втора линия и остави бележка с номера на мобилния си телефон, ако някой иска да излезе.

Сам паркира близо до номера, написан на листчето, което им даде Бинди. Докато се изкачваха по стъпалата към оградения с колони, покрит вход, светна лампата на охранителната система. Благодарение на това успяха да разчетат имената край четирите звънеца на домофона.

„Блайт“ беше третото име от горе на долу. Сам натисна звънеца и зачака, потупвайки бедрото си с кутията мляко. Карол се взираше мрачно в обектива на охранителната камера.

След секунди прозвуча деформиран от уредбата глас, който каза:

— Първи етаж.

Разнесе се бръмчене. Стъпките им отекнаха по черно–белите плочи, с които беше настлано тясното фоайе, после звукът бе погълнат от дебелия килим по стълбите.

— Бива си го местенцето — измърмори Сам.

Бинди ги очакваше, облегната на рамката на единствената врата на първия етаж, скръстила ръце на гърдите си. Краката й бяха също кръстосани в глезените. През изминалия четвърт час беше успяла да си сложи фон дьо тен и грим, което по някакъв начин увеличи дистанцията между нея и посетителите. Отстъпи безмълвно и ги покани с жест да влязат. В голямото антре имаше билярдна маса. Топките бяха подредени, готови, на стената отзад бяха окачени четири щеки. Между вратите, които водеха в различни посоки, висяха мрачни черно-бели фотографии на билярдни зали и техните посетители. Снимките бяха осветени от прожекторни лампи, подредени на релса, която висеше от високия таван.

— Направо — каза Бинди и ги подкани с жест да вървят в правилната посока.

Влязоха в прекрасно обзаведено помещение, което се простираше по цялата ширина на сградата. Меки кожени дивани и кресла бяха разположени навсякъде, привидно безредно, сред тях имаше ниски дървени масички, отрупани със списания, вестници и чисти пепелници. Три от стените бяха покрити с рафтове, претъпкани с плочи и дискове — единствените пролуки бяха запълнени от внушителна уредба и плазмен телевизор; на четвъртата стена се виждаха затворените дървени капаци на високите прозорци, покрити от вътрешната страна с плакати за концерти и промоции на нови албуми, повечето с автографи. В стаята миришеше на канела и цигарен дим. Карол долови и сладникавия мирис на марихуана, смесен с по-острия аромат на „Марлборо“. Няколко високи, цилиндрични лампи с хартиени абажури, разположени на подходящи места, осветяваха помещението. Атмосферата беше удивително уютна.

— Разполагайте се — каза Бинди. — Виждам, че сте си донесли мляко — тя кимна на Сам. — Кухнята е вдясно от входната врата. Чаят и кафето са в шкафа над електрическата кана. Диетична кола, сок и вода ще намерите в хладилника.

За миг Сам се стъписа.

— Аз ще пия кафе, Сам — каза Карол, разменяйки заговорнически поглед с Бинди. — С мляко, но без захар.

„Хайде, Сам, не включи ли?“. Сам включи, съзнавайки, че Карол разиграва солидарност с Бинди в името на успешния разговор. Целта й не беше да го унижава.

— Нещо за вас, госпожице Блайт?

— Благодаря ти, сладур, имам си всичко — тя посочи една вече запотена висока чаша. Може би вътре имаше само диетична кока-кола, но на Карол не й се вярваше. Бинди се отпусна на едно меко кресло до масичката, на която бе оставила напитката и цигарите си.

— Хубаво жилище — отбеляза Карол.

— Не е рокендрол бърлогата, която си представяхте, нали? Но не изплащам ипотеката със заплатата си от Би Би Си — отвърна Бинди. — Работя по клубовете. Не допускам да ме издържат, главен инспектор Джордан. Завърших икономика, и по време на следването се издържах с пестене и лишения. Съзнавам, че няма вечно да бъда високо платена, затова се опитвам да се възползвам максимално от парите, докато ги получавам.