Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Карол се ухили.

— Нещо такова, да. Смятам да прекъсна разговора на тази жизнерадостна нотка и да те оставя. Заминавам за Лондон, за да разговарям с бившето гадже на Роби.

— Ще рече, очарователната Бинди Блайт?

— Сега вече разбирам какво имаш предвид под „влизане от време на време в клюкарските сайтове“. Напълно си прав. А преди да тръгна, ще трябва да наредя няколко души да свалят колкото е възможно повече записи от видеокамерите за контрол на движението в градския център. А после същите нещастници ще трябва да изгледат въпросните записи.

— Не им завиждам. Какви са възможностите камерите да дават покритие на района около „Аматис“?

Карол подбели очи.

— Възможностите варират от идеални до никакви. В района около входа на клуба има добро покритие, както и по улиците, които водят до близките многоетажни сгради. Само че има и един страничен изход, близо до VIP-зоната. От там се излиза в една малка уличка, която минава покрай сградата и води в лабиринта на Темпъл Фийлдс. А въпреки нашите старания в голяма част от този регион все още няма камери за наблюдение.

Настана кратко мълчание, докато двамата си спомняха отминали случаи, свързани с Темпъл Фийлдс, тази част от града, в която се намираше кварталът с червените фенери и беше предпочитана от хора с хомосексуални наклонности, а същевременно гъмжеше от офиси на малки фирми и някогашни складови постройки, превърнати в скъпи дизайнерски жилища. Темпъл Фийлдс привличаше едновременно елита и утайката на обществото, обитателите му варираха от съмнителни до предприемчиви, покрит бе целият диапазон от безукорна честност до престъпност.

— Това продължава да бъде единствената част на града, където е възможно да се случи всичко — поде Тони, а гласът му звучеше едва ли не замечтано. — И добро, и лошо.

Карол изсумтя иронично.

— Това за доброто си остава твое мнение.

— Ние виждаме винаги най-лошото. Би трябвало да има и добра магия там някъде.

— Кажи това на Пола — отвърна кисело Карол, която не можеше да забрави, че Пола едва не умря в една мръсна стая в Темпъл Фийлдс.

Тони се усмихна.

— Карол, Пола е много по-добре ориентирана в отклоненията от общоприетите морални норми, отколкото ти или аз бихме могли да бъдем някога. Тя знае какво компенсира черната страна на Темпъл Фийлдс. Доскоро това беше единствената част на града, в която хора като нея можеха да се чувстват в безопасност. В Темпъл Фийлдс имаше хомосексуалисти много преди гей кварталът да стане модерна дестилация.

Упрекът беше въздържан, но все пак напомняше на Карол, че не може да наслагва реакциите си върху реакциите на Пола и да очаква те да се припокриват.

— Прав си — съгласи се тя. Преди да продължи, на вратата се почука и влезе една сестра.

— От какво имате нужда? — осведоми се тя.

— Има нужда от болкоуспокояващо, но не иска да си признае — поясни Карол, стана и започна да събира вещите си.

— Вярно ли е?

Тони кимна.

— Като че ли да.

Сестрата погледна картона, в който се записваха приеманите от болния лекарства и каза:

— Вече споменах, че тук не раздаваме медали за мъченици. Ще ви донеса болкоуспокояващо.

Карол тръгна след нея към вратата.

— Не знам кога точно ще се върна от Лондон, но ще се опитам да мина утре.

— Успех — отвърна Тони. Не съжаляваше, че тя си тръгва; появата й му беше напомнила колко изтощен е все още. Мисълта, че тази вечер не очаква още посетители, му донесе облекчение. Изолацията от света си имаше свои предимства.

Дълго време той се бе отнасял скептично към малкото хора, които се бяха опитвали да се сприятелят с него. Според него тези хора се заблуждаваха, че лицето, което той представяше на заобикалящия свят, има някаква връзка с действителната му същност. А сам съзнаваше колко крехка е връзката между тези два образа, и че собствената му история го поставя по-близо до тези, които преследваше, отколкото до хората, в чиято защита започваше преследването. Знаеше до каква степен е травмирана собствената му личност и съзнаваше, че е получил дарбата да съпреживява срещу определена цена. Когато най-сетне успя да събере достатъчно душевна смелост, за да прехвърли част от вината на майка си, вече беше натрупал достатъчно познания, за да знае, че това решение е прекалено лесно. Години наред се беше чувствал като дете, притиснало лице към прозореца, зад който се разкрива картина, сякаш излязла изпод перото на Дикенс — щастливо семейство празнува Коледа. Трябваше да мине много време, докато разбере, че привидно щастливите семейства крият тъмни кътчета също като онези в неговата душа. Че той не е единственият, който върши това, което сам наричаше „да се представяш за човешко същество“. Но междувременно бе успял да си изгради житейската позиция на страничен наблюдател на чуждия живот, основана на доброволно избраната самота.