Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— Може да се опитаме да го отворим сега — предложи Тони и натисна копчето, което повдигаше горната половина на леглото. Направи гримаса, когато болката го прониза, отвори лаптопа и го зачака нетърпеливо екранът да се активира.

— Боли ли те? — попита Карол.

— Малко — призна си той.

— Не може ли да поискаш някакво лекарство?

— Опитвам се да вземам колкото е възможно по-малко болкоуспокояващи — каза Тони. — Не ми харесва начинът, по който се чувствам, когато ги вземам. Предпочитам да съм с ясен ум.

— Това са глупости — каза твърдо Карол. — От болката няма полза.

И без да му иска разрешение, натисна бутона за повикване на сестрата.

— Какво правиш?

— Грижа се за теб.

Карол измести стола си така, че да може да вижда екрана на лаптопа.

Тони изписа адреса. Отвори се сайт, в чиято горна част имаше банер с текст „Най-хубавите дни от нашия живот“. Само срещу пет паунда членски внос годишно, сайтът осигуряваше контакти с някогашни съученици и колеги, гарантирайки най-качествената услуга в това отношение на територията на Обединеното кралство. Провериха набързо и установиха, че всеки, който се регистрираше на сайта, можеше да търси стари познати и да се опита да установи с тях връзка посредством съобщения, които администрацията на уебсайта предаваше нататък по електронната поща.

— За какво му е било на Роби Бишоп да търси бивши съученици? — запита се Тони. — Бих предположил, че по-скоро другите са били готови на какво ли не, за да установят връзка с него.

Карол сви рамене.

— Може да е искал да открие някое момиче, което го е зарязало навремето? Бил е свободен като вятъра, след като са развалили годежа.

— Не ми се вярва. Беше привлекателен, богат и талантлив. Където и да отидеше, момичетата му се хвърляха на врата. И доколкото разбирам, той не е отказвал да се възползва понякога. Бил е сгоден за супер гадже, за което са можели само да му завиждат. Ако е помнел още някакво момиче, което го е зарязало, когато са били петнайсетгодишни, не би се държал така. Освен това вероятно би предприел нещо по въпроса доста по-рано — той поклати глава. — Не, от психологическа гледна точка звучи неприемливо. А знаем ли със сигурност, че това е почеркът на Роби?

— Не. Листчето е още в лабораторията. Предполагаш, че някой му го е дал, така ли?

— Казал е на Фил Кампси, че ще пийне по едно с познат от училище. Може би човекът, с когото са пили, е предложил да се възползват от сайта, да потърсят други стари приятели. Ако Роби не е проявил интерес, но не е искал и да обиди събеседника си, вероятно просто е пъхнал листчето в джоба си и го е забравил.

— Възможно е. Звучи логично.

Тони отвори нов прозорец и написа:

— Гимназия „Харистаун“, Брадфийлд.

— Знаеш къде е учил? — в тона на Карол се прокрадна подозрение.

— Интересувам се от футбол, Карол. Знам къде е израснал, майка му и баща му все още живеят в някогашната си къща в Харистаун. Предложил да им купи друга, но те настояли да останат там, където се чувствали на мястото си.

— Такива неща не се научават от гледане на футболни мачове.

Тони имаше приличието да се посмути.

— Добре де, от време на време влизам в клюкарските сайтове. В това няма нищо лошо. Погледни — той посочи екрана. На него се виждаше снимка на гимназията в Харистаун. Към старото викторианско здание с фасада от червени тухли беше залепена типична за шейсетте години на миналия век кутия от стъкло и бетон. След кратка история на учебното заведение имаше рубрика за известни личности, завършили училището. Двама членове на парламента, две рок групи, оставили малка следа в класациите през славните времена на британския поп, автор на криминални романи от средна категория, второстепенна звезда от сапунени сериали, моден дизайнер и Роби Бишоп.

— Който и да е човекът, който му е дал адреса на сайта, най-вероятно името му фигурира тук.

Карол изпъшка.

— Вероятно така списъкът все пак намалява. Вместо да проверим всичко живо, което е ходило на училище по времето, когато Роби е бил ученик, ще трябва да проследим само тези, които са платили регистрация в „Най-хубавите дни от нашия живот“.

— Е, сега поне търсиш игла в кутия с принадлежности за шев, а не в купа сено.

— И мислиш, че ще ми бъде по-лесно? Най-лошото при убийство без очевиден мотив е това, че не знаеш откъде да започнеш.

Тони направи гримаса.

— Тук трябва да се намеся аз, нали? Аз съм този, който се заема да намали броя на заподозрените, когато обичайният въпрос „Кой има изгода от смъртта?“ не върши работа.