Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— Добра работа — похвали ги Крис. — Е, как ви се стори? Обичайният случай, а? Младо момче, подстрекавано от разни луди молли, а специалистите от Ал Кайда са се погрижили да го снабдят с необходимото?

Пола седна на бюрото до Крис.

— И аз не знам. Брат му настояваше категорично, че Азиз не се занимавал с такива неща. Според Санджар Юсеф бил твърд противник на фундаментализма.

— Не можем да съдим за Юсеф по това, което казва брат му — възрази Кевин. — Помисли си за лондонските атентатори — за семействата и приятелите им новината дойде като гръм от ясно небе. Е, да, не съм открил наръчник за правене на бомби в спалнята му, но пък и не останах дълго там, а освен това открих вестници и книги на непознат за мен език. Ще добием по-ясна представа, когато онези от отдела за борба с тероризма преровят къщата до основи и проверят всяка книга страница по страница.

— По-ясна представа ще добият те — поправи го скептично Крис. — Кой знае какво ще решат да споделят с нас.

— Те не ви трябват — отбеляза разсеяно Стейси. — Имате лаптопа му, имате и мен.

— Давай, Стейси — каза Кевин и заби юмрук във въздуха. — Къде е шефката, между другото?

— Отиде на Скаргил Стрийс — каза Крис.

— По собствено желание?!

— В известен смисъл. Опасявам се, че Сам е оплескал нещо. Един от мъжете в черно се появи тук и каза, че имало проблем с един от подчинените й — а тъй като ти си тук, явно не става дума за теб.

Кевин повдигна вежди.

— Да му се не види. Горкият стар Сам. Ти как мислиш, кое е по-лошо — да сгазиш лука на имперските щурмоваци или да те спаси шефката, когато вече е тръгнала по пътеката на войната?

Карол не беше виждала нищо подобно през живота си. Участъкът на Скаргил Стрийт беше заприличал на крепост под обсада. Въоръжени антитерористи охраняваха всички изходи, отгоре кръжеше полицейски хеликоптер, чийто прожектор открои сянката й, докато тя наближавате, сградата. Минаха цели три минути, докато охранителят на задния вход получи разрешение да я пусне, а когато тя влезе в добре познатата й приемна, там я чакаше друг въоръжен охранител, за да я съпроводи.

— Доколкото знам, мястото, на което задържате заподозрените в терористични действия би трябвало да бъде държано в тайна? — попита тя небрежно, докато вървяха по пустите коридори към ареста.

— Така е, държим го в тайна. Не сме казали нищо на медиите.

— Охранявате един полицейски участък в централната част на града по-старателно от Бъкингамския дворец и си въобразявате, че хората няма да забележат?

— Това няма значение, нали? — въоръженият охранител зави по коридора, който щеше да ги отведе до килиите. — Нали не им е позволено да публикуват нищо във вестниците.

„Дай ми сили!“ Карол притвори за миг очи.

— Аз пък мислех, че се опасявате някой да не организира нападение.

— Не се опасяваме — отвърна той с тон, който поставяше край на разговора. Той почука на вратата, която водеше към ареста. След миг се чу бръмчене, сигнализиращо, че вратата е отворена. Охранителят отвори вратата и й направи път.

— Влизайте — каза той. — Когато си тръгнете, някой ще дойде да ви изпрати.

После хлопна вратата зад нея.

Познатото помещение беше празно — само сержантът, отговарящ за ареста, седеше зад отрупано с документация бюро. За свое учудване Карол го позна — помнеше го от първото разследване, което бе водила за брадфийлдската полиция. Тя отиде при него и попита:

— Вие сте сержант Уд, нали?

— Да, госпожо. Чудя се как си спомнихте. Оттогава трябва да са минали… колко, седем години?

— Нещо такова. Не очаквах да видя човек от нашите на приемния пост.

— Това е единствената отстъпка, която направиха пред правилото, че някой трябва да пази и пазачите — отвърна Уд. — От мен се очаква да следя да не се нарушават човешките права — той се изсмя глухо. — Като че ли мога да им попреча да направят нещо зад затворените врати.

Карол понечи да отговори, но в същия момент се разнесе силен звън. Уд й махна настоятелно да се отстрани.

— Стойте край стената, моля ви, госпожо. За ваше добро е. Сега ще видите мъжагите в действие.

От приемната на ареста тръгваха три коридора като зъбците на тризъбец. Първо се чу тропотът на тежки обувки, после четирима се появиха тичешком в далечния край на единия коридор с полуавтоматичните си оръжия пред гърди. Всички бяха облечени в черно от горе до долу, с бръснати глави, ужасяващи на вид. Спряха пред вратата на една от килиите и започнаха да повтарят напевно: