Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

— И като стана дума за това, къде са останалите?

— Пола и Кевин проучват обстоятелствата около микробуса на „А1 Електрикълс“, ще се опитат да изпреварят антитерористите. Хората обикновено спират да говорят, когато мъжете в черно нахлуят в домовете им — каза Карол. — За Сам не съм сигурна. Последния път, когато го видях, проверяваше записите от камерите на трибуната „Вести“.

— Вероятно е тръгнал по гореща следа, която не иска да сподели с такива нещастни идиоти като нас, останалите — отбеляза сухо Крис.

— Самият той е най-злият си враг — каза Стейси, без да откъсва поглед от монитора. — Намира си всевъзможни основателни причини, когато реши да направи нещо подобно.

Крис и Карол се спогледаха безмълвно. Нито една от двете не помнеше Стейси някога да е обсъждала поведението на някой от колегите си. Категоричното й нежелание да клюкарства беше легендарно.

— По-късно — произнесе Крис само с устни, поглеждайки заговорнически към Карол. Отпи глътка чай и си пое дълбоко дъх. — Казвам ви, не искам никога повече да виждам нещо подобно. Още не мога да осъзная размерите на това клане. Трийсет и петима са загиналите — така казват. Никога не съм предполагала, че ще видя такова нещо в Брадфийлд.

— Странното е, че убитите не са повече — каза Карол. — Ако беше сложил бомбата на отсрещната трибуна, където няма ложи, а само обикновени седалки, щяха да загинат стотици — тя притвори очи за миг. — Прекалено ужасно е дори да си го помислиш.

— Можеше да загинат и повече, ако хората не се бяха държали толкова добре. Очаквах повече травми в блъсканицата. Казвам ти, съзнавайки колко банална е фразата, но наистина такива ситуации могат да извадят на бял свят най-доброто у хората. Видя ли онази жена на Грейсън Стрийт, която беше извадила маса пред къщата си и правеше чай на хората? Също както са се подкрепяли по време на бомбардировките.

— Да, и понякога тъкмо хората, от които най-малко си го очаквал, се държат като герои — отвърна Карол. — Днес следобед видях един човек — отвеждаха го към линейката, почувствал се зле, защото се преуморил, докато вадел хора от разрушенията. Познавам го добре — той беше наш колега, но го изхвърлиха от полицията заради подхвърлени улики по време на разследване за убийство. Той е последният човек, за когото бих помислила, че ще се хвърли да помага на някой друг, освен на самия себе си — така че, вероятно у всеки от нас е заложено желанието да постъпва така, както е редно — тя се усмихна кисело. — Освен у мъжете в черно може би.

Като по повикване в същия момент вратата се отвори и в стаята надникна един от антитерористите.

— Търся главен инспектор Джордан.

— Да, аз съм. С какво мога да ви бъда полезна?

— Викат ви на Скаргил Стрийт. Имало някакъв проблем с един от вашите подчинени — той понечи да си тръгне, но Карол го спря с поглед, който би могъл да пробие стоманена стена.

— Кой ме вика?

— Който ръководи работите там. Вижте, аз само предавам съобщението, нали така? — той изпухтя и вдигна очи към тавана. — И аз знам толкова, колкото и вие.

— Когато си изпия чая — измърмори Карол. Но предизвикателното й поведение беше по-скоро поза. Само след пет минути тя вече беше тръгнала, оставяйки Стейси и Крис да се чудят какво, по дяволите, беше направил този път Сам Еванс.

Не им остана много време за размисъл. Малко след като Карол тръгна, Пола и Кевин нахлуха в стаята, видимо доволни от себе си. Кевин, който вървеше превит като човек с болки в гърба, се упъти право към Стейси, после дръпна ципа на якето си и измъкна един лаптоп.

— Ето го — заяви той. — Лаптопът на атентатора.

Стейси повдигна вежди.

— Откъде го взе?

— От спалнята на атентатора.

— На предполагаемия атентатор — поправи го Пола. — Юсеф Азиз. Със сигурност той е човекът, който е карал микробуса и е бил облечен във въпросния гащеризон по-рано същия ден.

Крис доближи и побутна с пръст лаптопа.

— Съмнявам се, че имаме право да задържим това нещо.

— Не, и вероятно няма да разполагаме с него дълго време, затова трябва да измъкна оттук колкото може повече данни — каза Стейси и посегна към лаптопа.

— Как успяхте да се измъкнете от мъжете в черно? — попита Крис.

— Бяхме много бързи — поясни Пола. — Влязохме и излязохме, преди те да се появят там — тя описа как бяха стигнали от Имран Хан до Юсеф Азиз. Предполагам, че антитерористите са сплашили хората дотолкова, че е минало доста време, преди те да кажат нещо за Азиз и да дадат адреса му. Онези внушават такъв страх, че провалят продуктивността на разпита, когато човек има работа с почтени хора, спазващи законите. Те просто се вцепеняват от ужас. Успяхме да поговорим двайсетина минути с брата на Юсеф Азиз, Санджар, а когато си тръгвахме, антитерористите тъкмо завиваха по улицата, на която се намира домът на Азиз.