Вал Макдърмид - Последно изкушение

Мартенс поразмисли, после се завъртя на стола си и попита Том:

— И ти ли мислиш така?

Том махна с ръка към купчините хартия на бюрото си.

— Изчерпахме всички общоприети възможности и нямаме никакъв резултат. Така, както аз виждам нещата, нямаме какво да губим. А може да спечелим доста.

Мартенс сви рамене.

— Така да е, ще опитаме. Марейке, напиши някакъв доклад от мое име, а аз ще направя необходимото да замине още днес.

— Ще бъде на бюрото ви до един час.

Мартенс стана и тръгна с тежка стъпка към кабинета си.

— Това не означава, че спираме работа по случая — изръмжа той, преди да затвори вратата зад себе си.

— Мина идеално — отбеляза Том. — Бива си те.

— Е, да — нали знаеш, ако работата има резултат, заслугите ще се припишат на Мартенс. Ако стане беля, виновна ще съм аз.

— Приятно е да се знае, че в този постоянно менящ се свят има неща, които не се променят — отбеляза усмихнато Том.

„Но има неща, които можем да променим с упорство“, мислеше Марейке доволно, докато включваше компютъра си. Това беше големият й шанс. И тя нямаше намерение да го пропуска.

Карол се вълнуваше като тийнейджър на първа среща. Значи в крайна сметка беше дошъл в Берлин! На другата сутрин след вълнуващата вечер в операта беше открила шифрован мейл от Петра, в който пишеше, че Тони е наел апартамент два етажа под нея и че се занимава със съставяне на профила на серийния убиец. И че се надявал да я види тази сутрин. Какво повече би мота да й пише Петра? Тя нямаше представа от сложната схема на връзката между Тони и Карол. Нямаше представа до каква степен Карол приемаше пристигането му като спасение.

Тя излезе припряно от душа, избърса се, нахлузи нови джинси и една свободна блуза — най-простичките дрехи в гардероба на Каролайн Джексън. Искаше да изглежда колкото е възможно повече като Карол Джордан. Мина с пръсти през косата си и сложи червило. Нямаше време за повече.

Докато чакаше асансьора, сърцето й биеше учестено. „Спокойно, заповядваше си тя. Не е дошъл тук заради теб“. Но дълбоко в себе си беше убедена, че е дошъл тъкмо заради нея. Преследването на убиеца беше идеалното оправдание, но той бе устоявал на изкушението да се върне в играта в продължение на повече от две години. Единствената разлика в случая беше, че това разследване можеше да стане повод двамата да се виждат отново.

Карол почука на вратата и изведнъж видя пред себе си познатото лице, което й беше скъпо от толкова време насам. Тя пристъпи импулсивно напред и двамата се прегърнаха. Отпусна глава на рамото му, пръстите му погалиха косата й.

— Благодаря ти, че дойде — прошепна Карол.

Тони внимателно се измъкна от прегръдката й и затвори вратата зад нея.

— Познавах Маргарете Шилинг — каза той неочаквано.

Думите му й подействаха като чаша вино, лиснато в лицето й. Дъхът й спря, тя замига неразбиращо.

— Какво? — измънка Карол. Чувстваше се като глупачка.

Тони разроши косата си с пръсти.

— Жената, убита в Бремен. Познавах я.

— Значи си дошъл… воден от някакво желание за отмъщение?

Карол го последва и седна в единственото кресло, като внимаваше да бъде колкото е възможно по-далеч от прозореца. Не беше забелязала някой да я следи, но това не означаваше, че движенията й не са наблюдавани. Не трябваше някой да я види на място, на което нямаше никаква причина да бъде.

Тони й беше обърнал гръб и се взираше през панорамния прозорец надолу към улицата.

— Донякъде. Донякъде и защото съм достатъчно самоуверен да си мисля, че може да помогна в спасяването на човешки живот. И донякъде защото… — той помълча, търсейки подходящи думи. — Защото това, което се случи с Маргарете, ме накара да се разтревожа от опасностите, на които се излагаш ти — той се обърна с лице към нея, скръстил ръце на гърдите си. — Не искам да ти натрапвам мнението си. Знам, че си най-добрата в това, което вършиш. Не познавам по-силна жена, която да умее да се справя сама във всякаква ситуация — той сведе очи към пода. — Но никога няма да си простя, ако ти се случи нещо, което бих могъл да предотвратя. — Засмя се кратко и продължи. — Дори не знам какво точно имам предвид, като ти казвам това — доста странно признание за професионален психолог. Просто… и аз не знам. Предполагам, че съм искал да съм близо до теб за в случай, че имаш нужда от мен.

Думите му бяха по-ценни от злато за Карол. Точно когато беше решила, че е получила поредната плесница, той я беше превърнал в милувка. Беше чакала с години да забележи някаква проява на лично отношение към нея, и сега си мислеше, че всяка минута от чакането си е струвала. Съзнанието, че тя има такова значение за него, й беше почти напълно достатъчно. То криеше някакво обещание за бъдещето. Подсказваше й да остави нещата да се развиват естествено, че няма нужда тя да се намесва.