Вал Макдърмид - Последно изкушение

Като че ли не стигаше това, че застана лице в лице с жена, която можеше да бъде близначка на обожаваната покойница, но разговорът още от самото начало беше навлязъл в опасни води. Тази жена, чийто вид накара стомахът му да се свие и да го избие студена пот, знаеше що за човек е той в действителност, знаеше и с какво се занимава. Обясненията бяха две — или тя бе проучила внимателно работата му, за да прецени от какво точно има нужда той в момента, или това беше още една проява на ексцентричността на съдбата, довела двойницата на Катерина до него. И в двата случая обстоятелствата бяха толкова странни, че объркваха напълно досегашните му представи за начина, по който функционираше светът.

Нямаше представа как е успял да се държи уравновесено по време на последвалия разговор. Знаеше само, че никога не се е чувствал толкова облекчен, както когато безкрайният първи антракт все пак свърши. Беше седял по време на цялото второ действие, без изобщо да чува музиката, погълнат изцяло от личната си драма. Тялото му беше толкова напрегнато, че мускулите го боляха, но въпреки това не беше в състояние да откъсне очи от нея.

Беше проучил подробно чертите на лицето й, беше ги сравнявал с образите, които бяха останали в паметта му. Когато я огледа по-отблизо, забеляза някои разлики. Косата, разбира се, беше различна. Дългите копринени кичури на Катерина, които имаха цвят на зряло жито, бяха несъмнено по-красиви от късата, гъста руса коса на непознатата, но и нейният цвят несъмнено беше естествен. Профилите им също имаха някакви трудно доловими разлики, които той още не можеше да определи. Очите на Катерина бяха наситеносини, с цвета на сините зюмбюли, а дори на приглушената светлина в операта той бе забелязал, че очите на непознатата са сиво-сини. Имаше разлика и във формата на устата. Устните на Катерина бяха плътни, чувствени, сякаш готови за целувка. Устните на англичанката бяха по-тънки, устата й не обещаваше това, което обещаваше — и изпълняваше — устата на Катерина. Но когато Каролайн се усмихнеше, разликата изчезваше, а приликата ставаше още по-подчертана. Когато тази уста произнесе познатото му „Таджо“, това почти успя да го извади от равновесие.

Най-странното, което той установи при огледа на лицето й, беше, че макар да бе ясно, че тя не е Катерина, разликите като че ли усилваха въздействието на натрапницата върху него. Тя не беше Катерина — и това предизвикваше у него едновременно разочарование и облекчение. В случилото се имаше нещо смущаващо, но имаше и скрито обещание. Идеята, че би могъл да работи с нея, го караше да се чувства едновременно обезпокоен и развълнуван.

Но колкото и да бе развълнуван, не беше забравил основните правила на играта. Веднага щом свърши второ действие, той предприе необходимото, за да узнае всичко, което можеше да се узнае за Каролайн Джексън. Сети се за един човек, с когото бе разговарял няколко пъти, докато уговаряше условията на съвместната работа с Колин Озбърн. Ник Креймър беше също от Есекс и беше работил с Колин навремето. Беше ясно, че не му е такъв помощник, какъвто беше Дарко на Тадеуш, и че Колин го беше довел, за да създаде илюзията, че се води диалог между равни. Тадеуш, който никога не пропускаше изискванията на предпазливостта, беше запазил телефонния му номер.

Креймър отговори на второто иззвъняване.

— Да? — изръмжа той.

— Обажда се приятелят на Колин от Германия — каза Тадеуш. — Запознахме се в Лондон, помните ли?

— О, да, помня ви. Какво е станало?

— Запознах се с една жена, която твърди, че е приятелка на Колин. Исках да разбера дали я познавате.

— Името й?

— Каролайн Джексън. Твърди, че щели да работят заедно.

Настана кратко мълчание.

— Името ми е познато, но не я познавам лично. Чувал съм, че е в същия бизнес като Колин и вас. Работи някъде в Източна Англия. Доколкото знам, е много дискретна. Знам също, че след като Колин… почина, името й било споменавано при разпитите на свидетели. Това е всичко, което знам. Съжалявам, че не мога да ви помогна с нещо повече.

— А да сте чували за някой, който я познава?

Събеседникът му въздъхна.

— Има един тип в Челмсфорд… Приятел на Чарли, нали разбирате?

Търговец на кокаин, преведе си Тадеуш.

— Знаете ли как мога да се свържа с него?

— Момент… — чу се приглушен разговор. Когато Креймър заговори отново в слушалката, му издиктува един номер на мобилен телефон. — Кажете му, че аз ви препоръчвам.

— Благодаря.