Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Не можеш да си представиш какво означава за мен присъствието ти, независимо от конкретната причина — каза тя. — Това поръчение ме кара да се чувствам напълно изолирана. Петра е блестяща, но тя не е част от живота на Карол Джордан. Тя не може да прецени дали не започвам да губя собствената си идентичност, защото всъщност не ме познава. А ти ме познаваш. Ти можеш да ми служиш едновременно за ориентир и котва. А можеш и да ми помогнеш, когато вземам решения как да се справя с Радецки.

— Мога да опитам. Как мина вчера?

Карол му разказа за първата си среща с обекта на операцията. Тони седеше на дивана, подпрял брадичка на юмруците си, слушаше внимателно и от време на време задаваше по някой въпрос.

— Струва ми се, че си се справила добре. Аз се опасявах приликата ти с Катерина да не го подплаши дотолкова, че да откаже изобщо да има вземане-даване с теб. Но ти като че ли си преодоляла това препятствие.

— Може би. Още не се е обадил.

— Ще се обади.

— Да се надяваме. Но не е редно да се занимаваме само с моята работа. Не искам да те откъсвам от това, което трябва да вършиш. Нали затова си тук, това е най-важната ти задача. Защото ако този изверг не бъде спрян, ще продължи да убива. Трябва да бъде открит. А ако някой може да се справи с такъв човек, това си ти.

— Дано да е така. Трябва да си плати поне за една смърт — или най-малкото да прекара остатъка от живота си зад решетките — Тони поклати глава. — Все още не мога да повярвам, че Маргарете е мъртва.

— Стари приятели ли бяхте?

— Всъщност не бяхме точно приятели, по скоро колеги с някои общи интереси. Нощувал съм две вечери у тях. Мислехме да съставим един общ реферат, но така и не стигнахме до него. Пишехме си по електронната поща няколко пъти годишно, разменяхме коледни картички. Не, не може да се твърди, че сме били приятели, по-скоро познати. Но аз я харесвах, много я харесвах. Тя беше интелигентна и с богато въображение. Вършеше чудесно работата си. А имаше и малък син, когото обожаваше — той поклати глава. — Какво ли предизвиква това в съзнанието на едно дете? Синът й трябва да е седем-осемгодишен. И ще му се наложи да расте с мисълта, че някакъв човек се е отнесъл с майка му като с месо на месарски тезгях.

— Ще ми позволиш ли да ти помагам?

Тони я изгледа учудено.

— Малко ли са ти задълженията?

— Сигурно ще разполагам с много свободно време. Когато не съм с Радецки или не си пиша редовния доклад, няма да имам какво да правя.

Той се намръщи замислено.

— Аз работя в апартамента на Петра. Повече от ясно е, че не можеш да идваш там, защото сигурно те следят. Но мога да обсъждам хрумванията си с теб — това би било от голяма полза. Винаги си умеела да откриваш неща, които не биха дошли наум на никой друг.

— Чудесно — Карол се усмихна. — Кога започваш?

— Започнах още снощи — той погледна часовника си. — Би трябвало вече да съм у Петра, за да започна да скицирам някои идеи.

— Искаш ли да се видим отново по-късно? — попита тя, докато ставаше.

— Нали можем да се свързваме безопасно по пощата? Нека се уговорим така — той стана, отиде при нея и я прегърна леко. — Радвам се, че съм тук.

— И аз — тя обърна лице към него. Двамата се изгледаха усмихнато и се разделиха. За първи път, откакто се познаваха, Карол имаше чувството, че времето е пред тях.

Тадеуш Радецки беше неспокоен. Когато се върна от операта, не можа да заспи в продължение на часове. Срещата в частната му ложа би била смущаваща и при други обстоятелства, тъй като говореше, че и други хора го проучват така подробно, както той проучваше лицата, с които имаше намерение да работи. Но като изключим естественото раздразнение, дължащо се на съзнанието, че е наблюдаван, срещата с такова почти пълно подобие на жената, която бе загубил толкова скоро, преобърна света му нагоре с краката.

Когато видя Каролайн Джексън за първи път, сърцето му прескочи. Имаше чувството, че се задушава, краката му се разтрепериха. Не можеше да повярва на очите си, мислеше, че преживява някакъв психически срив, който се съпровожда от халюцинации. Но щом жената проговори, той разбра, че е истинска, а не някаква драматична проекция на най-съкровеното му желание. Не можеше да си представи, че видението на Катерина би го заговорило на английски — това му беше ясно дори при завладялото го смущение и объркване.

За щастие дългогодишният навик да контролира гласа и лицето си му помогнаха да преодолее бързо най-явните признаци на объркване. Поне така се надяваше. Каквато и да бе истината, не личеше събеседничката му да е забелязала въздействието, което имаше над него. А той не можеше да дойде на себе си, устата му беше пресъхнала, беше разтърсен от тази прилика, която бе разбъркала дълбоките води на спомените му.