Вал Макдърмид - Последно изкушение

Карол даде адреса си на шофьора и се отпусна на кожената седалка. Това беше хитър ход от негова страна — да я накара да се чувства негова длъжница, без да й се натрапва. Идеше й да извика на глас, за да даде воля на напиращото отвътре ликуване. Но пред шофьора трябваше да се държи съвсем безразлично, защото той несъмнено щеше да даде пълен отчет за всеки нюанс на поведението й. Затова отпусна глава назад и притвори очи. Първият етап приключи успешно. Дори по-успешно, отколкото смееше да се надява.

Може би в крайна сметка щеше да се справи.

Може би щеше да успее да възприеме чуждата самоличност.

Капитан Марейке Ван Хаселт влезе в общото помещение на полицейската централа в Лайден. Носеше картонена чаша с кафе и плик с местните сладкиши от пържено тесто, посипани с пудра захар — единствената отстъпка пред нездравословното хранене, която си позволяваше. Въглехидрати, кофеин и захар — това беше единственият начин да издържи на натоварването през деня.

Макар че беше подранила, Том Бруке вече беше тук. Седеше пред купчина доклади и се мръщеше. Къдравата му кестенява коса вече беше разрошена, защото имаше обичая постоянно да рови с пръсти из нея. Момчешкото му лице изглеждаше изпито и състарено, под очите му се бяха очертали дълбоки сенки.

— Здрасти, Марейке — каза той. — Да ме убият, ако знам как ще намерим извършителя на това престъпление.

Тя бързо взе решение. Отдавна се беше убедила, че две глави преценяват по-добре от една.

— Колкото и да е странно, Том, но снощи ми дойде една идея по въпроса — започна тя, придърпа един стол и седна до бюрото му.

Том започна да навива на пръста си кичур коса.

— С каквато и улика да се захвана, стигам до задънена улица. Започнах сериозно да обмислям дали да не се консултираме с ясновидец — каза той. — За теб не знам, но аз имам чувството, че този случай ще ме довърши.

— Нощем имах кошмари — сънувах, че се давя — призна тя.

Том изсумтя.

— Засега се давим в море от ненужни хартии — и махна с ръка към купчините листове върху бюрото си. Какво значи да живееш за работата си! Де Гроот е участвал във всички комитети, където са го канили. На всичкото отгоре е организирал ежегодна конференция на учени, работещи в неговата област. „Психодинамиката на емоционалното насилие“, каквото и да означава това. От което следва, че кажи-речи, няма човек, който да не го познава. Същински кошмар. Та каква беше тази блестяща идея?

— Не съм казала, че е блестяща, но поне дава някаква нова насока. Двамата сме съгласни, че убиецът не е от постоянното обкръжение на жертвата, нали?

— Нищо в живота на жертвата не ни навежда да мислим обратното. От друга страна, няма признаци за влизане с взлом. Но ако сравним вероятностите, можем да приемем, че все пак не е познавал убиеца си.

Марейке свали капака на чашата си и отпи.

— Съдейки по всичко, което съм чела, хора, които убиват по този начин — без да имат лични отношения с жертвата, а деянието да има някакъв сексуален елемент — обикновено не се ограничават с едно убийство, нали?

— О, да. Мисля, че на всички ни е ясно, че този човек ще продължи да убива. Особено като се има предвид, че нямаме никаква възможност да го спрем — отвърна песимистично Том. — Това пържени понички ли са? — той посочи хартиения плик.

— Да, вземи си — тя побутна плика към него. — Спаси ме от пороците ми.

Том бръкна в хартиения плик и извади един сладкиш. Захарта се посипа по светлосинята му риза и той я изтръска нетърпеливо с ръка.

— Имах предвид нещо друго — каза Марейке. — Ами ако това не му е първото убийство?

Том спря да дъвче, после преглътна с усилие.

— Искаш да кажеш, че го е правил и преди?

Марейке сви рамене.

— Не ми приличаше на любителска работа. Ако трябваше да направя заключение, бих казала, че не му е за първи път, че е вършил същото или нещо подобно, дори неведнъж преди това.

Бруке поклати неуверено глава.

— Щяхме да сме чували за такъв случай. Скалпирането на гениталната област не е нещо, което виждаш всеки ден.

— Може да не сме чували, ако убийството е извършено в друга страна. Във Франция например, или в Германия.

Том се почеса по главата.

— Звучи логично. Но не виждам какво можем да направим по въпроса.

— Има какво да се направи. Ще се обърнем към Европол.

Том изсумтя презрително.

— Кой, тези чиновници ли?

— Може да са чиновници, но именно те разпращат международните бюлетини.

— Само излишна хартия. Кой ли ги чете?