Вал Макдърмид - Последно изкушение

Тя му връчи картичката, озари го с най-блестящата си усмивка и проследи отражението на бързата смяна на чувства в очите му.

Той й подаде паспорта.

— Много интересно.

Карол поклати глава.

— На мен не ми трябва. Нека остане у вас, не се знае кога може да свърши работа — тя стана, оправи роклята си, оглаждайки я по бедрата със съзнателно еротичен жест. — Обадете се — повтори тя, докато отиваше към вратата. Хвана дръжката и я завъртя. — В противен случай няма да ме видите втори път.

Когато излезе в коридора, Карол отново осъзна реакциите на тялото си. Нивото на адреналина, който я бе поддържал в ложата, докато беше в постоянно напрежение, започваше да спада и тя се чувстваше изтощена, коленете й се огъваха. Но не можеше да си позволи да се отпусне. Ако Радецки беше наистина толкова опитен играч, за какъвто го представяха, сигурно беше наредил някой да я проследи, след като тя излезе от ложата му. Двете с Петра бяха обсъдили как да реагират на такъв вариант. Петра щеше да се държи по-настрани, но все пак достатъчно близо, за да се убеди, че Карол е взела такси и да види кой я следи. Щеше да се опита да проследи тези, които щяха да я следят, но само ако не съществуваше риск да бъде разкрита.

Колкото и да бе изтощена, Карол се стараеше да се държи спокойно и непринудено. Тръгна надолу към гардероба и се нареди на опашката, за да си вземе палтото. Или по-скоро палтото на Каролайн Джексън — луксозно палто от мек астраган, което съумяваше да съчетае елегантност и топлина, нещо необходимо за студената берлинска пролет. Без да се оглежда, за да провери дали няма да открие кой ще тръгне по петите й, тя излезе от операта и застана до бордюра на тротоара, оглеждайки се за такси.

„Заедно с половината жители на Берлин“, каза си тя уморено след пет минути и няколко неуспешни опита да се добере до кола. В този момент някой я хвана за лакътя и тя се обърна рязко, с широко отворени очи, готова да бяга или да се съпротивлява. Зад нея стоеше Радецки. Съзнателно или не, беше съумял да подбере точно такова разстояние, та тя да не остане с впечатлението, че й натрапва физическа близост. Дори в това състояние на повишена тревожност, Карол не можа да не отбележи такава необичайна за един мъж съобразителност.

— Съжалявам, ако съм ви стреснал — каза той.

Тя се съвзе бързо и отвърна с усмивка:

— Стреснахте ме, наистина. Можете да сте доволен, че газовият спрей не ми беше под ръка.

Той сведе разкаяно глава.

— Забелязах, че не успявате да се доберете до такси. Мога ли да ви помогна? — той извади мобилния си телефон. — Шофьорът ми ще докара колата тук до пет минути. Ще ви откара, където пожелаете.

„Далеч по-лесно, отколкото да прати някой да ме следи“, каза си Карол с възхищение.

— Много мило — прие тя. — Краката ми вече замръзнаха.

Той хвърли поглед към обувките й — с високи токове и тънки подметки, самите те съдържаха еротично послание.

— Нищо чудно, веднага личи, че не сте от Берлин. Нека влезем обратно във фоайето, там е по-топло.

Той хвана отново лакътя й и я поведе към операта, говорейки бързо по телефона. Карол забеляза любопитните погледи на няколко от излизащите посетители. Нищо чудно — ако бяха свикнали да виждат тук Тадеуш и Катерина, появата й редом с него сигурно щеше да даде храна за много клюки. Можеше да си представи какви разговори ще се водят. „Видя ли Тадеуш Радецки в операта с онази жена? Прилича на Катерина като близначка. Това е налудничаво. Много перверзно е да излизаш с жена, която прилича като две капки вода на починалата ти приятелка.“

Двамата застанаха от вътрешната страна на вратата. Не разговаряха — тя не искаше да развали постигнатото с някоя погрешна дума. Понякога е по-добре да изчакаш рибата сама да открие стръвта. Няколко души поздравиха с кимване Тадеуш, но никой не спря да го заговори.

Той спази обещанието си. Само след няколко минути посочи с глава към голям черен мерцедес, който паркираше до тротоара.

— Ето я колата — каза той, отиде до бордюра и отвори задната врата.

— Наистина съм ви много благодарна — каза Карол и влезе в колата. Той се наведе през нея и заговори на шофьора.

— Няма защо — отвърна после и допълни. — Само му кажете къде искате да отидете — и понечи да затвори вратата.

— Чакайте — спря го Карол. — Вие няма ли да се качите.

— Не.

— Но как ще се приберете у дома?

— Живея наблизо, освен това предпочитам да ходя пеша — този път усмивката му изглеждаше искрена. — Ще ви се обадя — допълни той и затвори вратата, която се прибра с меко хлопване.