Вал Макдърмид - Последно изкушение

Петра не беше правила опит да го заговори, след като той започна работа, а само постави кана с току-що сварено кафе на масата до него. Тя си сипа една чаша и каза:

— Излизам скоро. Трябва да наблюдавам Карол.

Той кимна разсеяно, почти без да разбира това, което чу. Беше прекалено погълнат от изучаването на жертвите. Когато приключи с първия прочит на материалите, минаваше полунощ. Встрани, до него, имаше цял куп листа с надраскани по тях бележки. Трябваше да състави таблица, за да съпостави данните от трите случая, но първо искаше да разбере нещо повече за научните интереси на убитите. Стана и се протегна, а мускулите на гърба и врата му реагираха болезнено на внезапното раздвижване. Беше време да промени обстановката.

Прибра бележките си и излезе от апартамента. Взе такси и много скоро се озова пред сградата, в която беше настанен. Когато слезе от таксито, хвърли поглед към прозорците на третия етаж. Всичко тънеше в мрак. Ако Карол се беше прибрала, сигурно вече спеше. Срещата им можеше да почака.

Когато се качи горе, Тони не обърна внимание на все още неразопакования си багаж, а седна пред лаптопа на малкото писалище. Влезе в интернет и отвори търсачката, която му вършеше най-голяма работа, когато имаше нужда от академични справки. В рамките на около час се беше сдобил с подробен преглед на научните интереси на Валтер Нойман, Питер Де Гроот и Маргарете Шилинг. Започна озадачено да превърта на екрана сваления материал. Беше очаквал, че ще намери някаква натрапваща се връзка, нещо общо между тримата убити психолози. Но областите на академичните им интереси бяха доста различни — Маргарете беше работила върху системите на религиозни убеждения, Де Гроот беше изучавал ефектите на емоционално насилие, а Нойман разработвал психологическата динамика на садомазохизма.

Тони отиде в кухнята, направи си нова кана кафе, и продължи да прехвърля наученото и да го сравнява с това, на което го бе научил собственият му опит. Всеки сериен убиец изграждаше психологически профил на жертвите си. Обикновено общите черти, които ги свързваха, бяха от физическо естество. Независимо от това дали жертвите бяха само мъже, само жени или от двата пола, много бързо можеше да се направи заключение към какъв тип хора се е насочил. Възрастните жени ставаха жертва на определен тип изнасилвачи; към крехки, слаби момичета се насочваха убийци, които са били жертва на насилие като деца; красивите блондинки нерядко умираха, задето никога не биха погледнали жалкия несретник, който ги следваше по петите. Въпреки че подробностите около престъпленията можеха да варират до безкрайност, общите черти между жертвите бяха също своеобразен подпис на престъпника, а не само действията, които той предприемаше, за да не остави съмнение кой е извършителят.

А сега още от първия прочит на полицейските доклади му беше станало ясно, че Джеронимо е различен. Необичайно беше и това, че той поддържаше стриктно и неотклонно всички ритуални елементи на убийството. Нямаше признаци нито за промяна, нито за ескалация на насилието, обикновено причинена от някаква неудовлетвореност от предишните опити. Самите жертви бяха обаче много различни — Де Гроот е бил слаб и мускулест, Нойман едър и пълен, Маргарете беше нежна и стройна. Това можеше да означава само, че в подбора на жертвите играеше роля някакъв друг признак, и Тони беше твърдо убеден, че той се крие в научните им занимания — това беше единствената им обща черта. Което пък доказваше колко е глупаво да избързваш с теориите, преди да си набрал необходимите данни, каза си той, докато се връщаше с чашата кафе в дневната.

— Какво у психолозите те дразни толкова, Джеронимо? — попита той на глас. — Мразиш ли ги? Възможно ли е някога някой психолог да е взел решения, които да са се отразили зле на живота ти? Да не би да мислиш, че трябва да ги избавиш от мъките им? Нещо лично ли има в отношението ти към тях, или смяташ, че постъпките ти са прояви на алтруизъм? Какво мислиш — че като ги убиваш, правиш услуга на тях или правиш услуга на света?

Той отново запрехвърля информацията, получена от интернет.

— Каква може да е причината да решиш да избиваш учени — може би някога някой учен ти е причинил зло? Някой училищен психолог ти е съсипал бъдещето — или може би някой съдебен психолог? Защо тогава не убиваш практици? Какво притежават научните работници, а клиничните психолози го нямат?

Ако имаше човек, който можеше да отговори на всички тези въпроси, това би трябвало да е той самият. В крайна сметка той беше работил от двете страни на барикадата. Беше започнал като клиничен психолог и съвсем наскоро премина към академични занимания. Какво по-различно имаше в работата му напоследък, като изключим очевидното — че нямаше пряк контакт с пациенти? Това ли беше отликата?