Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Коя сте вие? — гласът му прозвуча като слабо поскърцване в сравнение със звучния и категоричен тон преди малко.

Карол задържа израза на недоумение на лицето си.

— Нали вие сте Тадеуш Радецки? Да не би да съм сбъркала ложата?

— Аз знам кой съм. Искам да знам коя сте вие.

Радецки успя да си възвърне донякъде спокойствието и последните му думи бяха произнесени почти изцяло в съответствие с нормите на доброто възпитание.

— Каролайн Джексън — тя плахо протегна ръка към него.

Той посегна към ръката й и я пое предпазливо, като че ли се боеше, че като я докосне, тя ще изчезне. Пръстите му бяха сухи и хладни, но ръкостискането му беше странно отпуснато, ръкуваше се като политик, комуто се налага да прави това по-често, отколкото му е приятно. Поклони се леко, рутината на добрите маниери му даваше възможност да събере мислите си.

— Тадеуш Радецки, както правилно предположихте.

Той пусна ръката й и отстъпи малко встрани, все така намръщен, но сега острите черти на лицето му изразяваха предимно предпазливост.

— А сега може би ще бъдете така любезна да ми обясните какво търсите в ложата ми?

— Исках да разговарям с вас. Съжалявам, че ви се натрапих, но исках да съм сигурна, че ще ви намеря сам. За да говорим насаме. Мога ли да седна?

Карол искаше да отиде в предната част на ложата, за да я виждат откъм залата. Знаеше, че Петра също е някъде там, но дори самият факт, че не е скрита от погледа на хората, щеше да я накара да се почувства по-сигурна. Ако се провалеше още от самото начало, не трябваше да се излага на опасност от насилие. Въпреки че той не изглеждаше като човек, който прибягва към такива методи.

Тадеуш й подаде стол, но самият той не седна. Вместо това се облегна на парапета на ложата, с гръб към публиката. Зад него тихото бръмчене на много разговори долиташе до тях откъм залата. Той скръсти ръце на гърдите си и започна да я изучава, докато тя се облягаше на кадифената тапицерия.

— И така, госпожо Джексън, ние сме насаме. Защо дойдохте тук?

— Познавам… искам да кажа, познавах Колин Озбърн.

Радецки повдигна вежди и устата му се изкриви в изражение, което трябваше да означава „И какво от това?“.

— Това трябва ли да означава нещо за мен? — попита той.

Карол се усмихна широко, наслаждавайки се на спазматичната реакция, която очите му не можаха да прикрият. Беше постигнала целта си, съзнаваше го ясно. Той виждаше пред себе си Катерина, и въпреки опитите си да се покаже незасегнат, беше развълнуван. А на нея й трябваше тъкмо това.

— Като се има предвид колко много делови връзки сте имали с него, той би бил дълбоко засегнат, ако можеше да разбере, че сте го забравили толкова бързо.

— Сигурно грешите, госпожо Джексън. Не си спомням да съм имал делови отношения с някакъв господин… Озбърн, такова ли беше името?

Опитваше се да говори с тон на любезна търпимост, но не успяваше. Стойката му говореше за напрежение, което би убягнало на по-неопитния наблюдател. Но Карол си беше учила уроците, които й беше преподавал Тони и можеше да разпознае смущението му. Сега, когато вече беше излязла на арената, играта започваше да й харесва, защото чувстваше, че владее положението.

— Вижте какво, разбирам защо предпочитате да не говорите на тази тема. Знаете при какви обстоятелства почина Колин, и това, разбира се, ви притеснява — как така някаква непозната жена идва тук и започва направо да ви говори за него. Но аз знам, че вие двамата сте направили добри пари от съвместната си дейност, и тъкмо затова искам да разговаряме.

Той поклати глава с едва забележима усмивка на плътно стиснатите устни.

— Наистина грешите, госпожо Джексън. Единственият бизнес, с който се занимавам, е веригата видеотеки и заемни служби, която притежавам. Не е изключено вашият господин Озбърн да е бил наш доставчик, но имам достатъчно персонал, който работи с доставчиците. Нали не предполагате, че се занимавам с ежедневните покупки на стока?

Постигаше успешно тон на мека снизходителност; с всеки изминал миг си възвръщаше равновесието. Тя не биваше да му позволява да се успокои. Още не.

Карол се отпусна в стола си с напълно спокойно изражение.

— Бива ви — отбеляза тя и допълни: — Не, наистина ви бива — наблюдавайки артистичното му изпълнение на лека изненада. — Ако не бях подробно запозната с положението, щях да се хвана на етюда „почтен бизнесмен“. Но аз не съм дошла в Берлин, за да си говорим за видеозаписи, Таджо.

Употребата на умалителната форма на малкото му име беше пресметнат опит да го раздразни. Ако съдеше по присвиването на очите му, беше успяла. Опитваше се да се пребори с първоначалната си реакция, да я подложи на преценка, но не можеше да избяга от силата на спомена.