Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Трябва да се установя някъде — бе казал той на Петра. — Не би било зле, ако ми запазите апартамент в сградата, където живее Карол. Знам, че ще я следят, затова трябва да има място, където да можем да се срещаме, без това да прави впечатление. Ще ни бъде много по-лесно, ако живеем в една сграда.

Когато летището остана зад гърба им, Петра каза:

— Успях да ти запазя апартамент в същата сграда, в която живее Карол. Ще живееш два етажа под нея, но няма да има проблем да отиваш при нея незабелязано.

— Благодаря — каза той. — Доколкото разбрах, вие двете ще се срещате в някакъв дамски фитнес клуб?

— Така е. Опасявам се, че няма да можеш да се присъединиш към нас — усмихна се Петра.

— Не, но с Карол ще се виждам в апартамента, а предполагам, че няма проблем да идвам в твоя офис? Трябва да имам достъп до всички материали, които можеш да намериш, и вероятно в офиса ти това може да се осъществи най-лесно.

Петра направи гримаса.

— Може да има проблем, Тони. Разбираш ли, официално аз все още нямам нищо общо със серийните убийства. Така че, ако се появиш в офиса ми, шефката може да започне да задава неудобни въпроси. Имаш ли нещо против да работиш в моя апартамент? Мястото е съвсем прилично, пък и всички материали по случая вече са там.

— Нямам нищо против, стига да не ти преча. Обикновено работя до късно през нощта. А ми се иска да започна съставянето на този профил веднага.

— Разполагам със сведенията по случаите в Лайден и Хайделберг. Изпратих в Бремен молба за информация и очаквам да я получа съвсем скоро. Казах им, че съществува възможност случаят да е свързан с едно наше следствие. Те сигурно ще се зарадват при мисълта, че могат да прехвърлят на нас част от проблема. Не разполагат с много хора, а нямат и опит с по-необичайни престъпления.

— Чудесно. Колкото повече данни имам, толкова по-добре.

— Радвам се, че успяхме да те накараме да се заемеш отново с профилиране.

Той хвърли бърз поглед към нея. След като беше достатъчно амбициозна, за да се реши да не работи по правилата, би трябвало да не се впечатлява от неговата лична ангажираност в случая.

— Има нещо друго. Познавах Маргарете Шилинг.

— Да му се не види — изтърси Петра. — Извинявай. Карол не ми беше казала.

— И тя не знае. Казала ли си й, че ще дойда? — попита той, за да отклони разговора от мъчителната тема за смъртта на Маргарете.

— Не, не съм, дано нямаш нищо против. Тази вечер трябва да се срещне за първи път с Радецки, и е много важно да не отклонява вниманието си.

— Права си. Дано утре успея да се свържа с нея.

— Тя много ще се зарадва. Говори за теб с възторг.

— И аз ще се радвам да я видя.

— За нея ще бъде добре да има около себе си човек, който ще я връща към действителността — каза Петра, свърна рязко встрани, защото съседната кола се опита да я изпревари и допълни: — Задник!

— Стига да не й преча да поддържа ролята си — каза той.

— Аз по-скоро се безпокоя да не би ролята на Каролайн Джексън да й хареса прекалено много. Радецки е очарователен мръсник. Когато се чувстваш изолиран, е трудно да се устоява на изкушението. Мисля, че присъствието ти ще й помага в това отношение.

— Надявам се. Нейните хрумвания също ще ми помагат, когато започна работа по профила. Тя има много нетрадиционен начин на мислене. Понякога вижда нещата под много странен ъгъл, така, както на мен не би ми дошло наум да ги видя.

— Кога започваш работа?

— Колкото е възможно по-скоро. Ако нямаш нищо против, само да си оставя багажа и после можеш направо да ме откараш в твоето жилище.

— Добре, ще ти дам и ключ, за да можеш да идваш и да си отиваш, когато ти е удобно. Не се притеснявай, че може да ме безпокоиш, аз се прибирам рядко, а когато съм у дома, спя като застреляна.

Петра сви от Курфюрстендам по една тиха улица и спря пред жилищната сграда.

— Пристигнахме. Ще ти помогна с багажа.

Той последва Петра в портиерната до главния вход. Тя му попълни регистрационния формуляр и го въведе във фоайето.

— Ти си на първия етаж. Карол е два етажа над теб, в апартамент №302. Ще почакам тук, докато си подредиш багажа.

Тони кимна и натисна копчето на асансьора. Този път беше изгорил мостовете зад себе си. Прекалено дълго се беше самозалъгвал, че може да живее като хамелеон, да приема окраската на заобикалящата го среда, да се адаптира към живота на другите хора, защото не притежава опорни точки в собствения си живот. Но постепенно бе започнало да му става ясно, че се е лъгал. В крайна сметка личността му имаше сърцевина, която беше само Тони Хил и никой друг. И колкото повече се опитваше да избяга от себе си, толкова по-упорито се изпречваше на пътя му тази негова същност. Край на благовъзпитаната конвенционалност. Беше се върнал към това, което представляваше в действителност: ловецът, който душеше въздуха, за да долови мириса на своята плячка. Беше отново на истинското си място, и се чувстваше чудесно.