Вал Макдърмид - Последно изкушение

Едно от първите неща, които правеше винаги, беше да измисли някакъв прякор на престъпника, да му даде идентичност. Това беше първата стъпка към постепенното изграждане на неговия образ, зад който се криеше психика, функционираща по свои специфични правила.

— Ти убиваш хора, които се занимават с функциите на човешкото съзнание — каза той тихичко. — Това е някаква игра на съзнанието. Давиш ги. Това буквално ли трябва да се приема или е някаква метафора? Скалпираш областта около гениталиите им, но не докосваш половите им органи. Убеден си, че сексът няма нищо общо с това, което вършиш. Но разбира се, всичко се върти около него. Просто ти го отричаш. Вярваш, че имаш някаква по-висока цел. Воюваш. Водиш сражения. Ти си Джеронимо 2 2 Джеронимо (1829–1909) — последният представител на племето апачи, водил въоръжена съпротива срещу армията на САЩ. Смъртта на семейството му предизвиква у него такава омраза, че той се заклева да убие колкото може повече „бледолики“. — Бел.прев. , нали?

Той си припомни един странно подходящ за случая стих от „Испанска трагедия“ на Томас Кид. „Отново лудостта подгони Йеронимо“.

— Ще бъдеш Джеронимо — каза Тони. Сега, когато убиецът си имаше име, започваше диалогът между двамата. Можеше да се постави в кожата на човека, когото търсеше, да следи стъпките му, да опознае начина, по който се движи. Можеше да предвиди избираните от него посоки, да проследи фантазиите му. Защото този вид убийства винаги бяха свързани с някакви фантазии. Джеронимо, като толкова много хора преди него, не можеше да намери удовлетворение в действителността. По някаква, засега неизвестна причина, той не се беше научил да се адаптира. Никога не бе достигнал в развитието си нивото на зряла личност, макар и с душевни смущения. Той просто си беше останал на тази точка на развитието, която позволява да вярваш, че вселената се върти около теб, а фантазиите изпълняваха желанията му, които светът отказваше да изпълни.

Тони разбираше отлично това психическо състояние. Самият той бе прекарал по-голямата част от живота си като зрял човек, обзет от чувството, че не е на място в заобикалящия го свят. Беше живял с чувство за малоценност, което не му даваше възможност да обича, защото любовта предполага вътрешно убеждение, че и ти заслужаваш да бъдеш обичан. А той така и не можа да повярва в това за себе си. Беше си изградил поредица от различни маски, различни външни образи, които му позволяваха да се пригоди към заобикалящия го свят и да създаде впечатление, че не се отличава от останалите. „Да се представяш за човешко същество“. Той винаги бе предполагал, че ако животът му беше взел друга насока, можеше да стане така, че да се превърне в хищник, а не в ловец. Именно тази мисъл беше в основата на всичко, което вършеше. Благодарение на нея умееше да анализира до съвършенство умствената дейност на хората с психически отклонения и извратено мислене.

Благодарение на същата тази мисъл той беше почти напълно неспособен да поддържа връзки, надхвърлящи обикновеното повърхностно познанство. В повечето случаи той приемаше този факт като цена, която бе редно да плати, задето бе надарен с толкова полезен и необходим талант. Карол Джордан беше единственият човек, който го накара да си казва, че може би това е просто още една от лъжите, в които се принуждава да вярва.

Знаеше, че не я заслужава. Но колкото повече се опитваше да се откъсне от нея, толкова по-силно бе привличането, което го теглеше обратно. Сигурно скоро щеше да се наложи да реши дали да рискува да загуби единствения си талант в опит да се превърне в нещо, което никога досега не беше разбирал. Ако престанеше да играе роля и се превърнеше в истински мъж, това можеше да предизвика дълбоки промени в личността му и той да загуби способността си да се ориентира в лабиринта на болните мозъци.

Но сега не биваше да мисли за това. Тони си заповяда да се мобилизира и се зае да разчита следата, която Джеронимо бе оставил зад себе си. Започна да се рови из съдържанието на досиетата, като непрекъснато си вземаше бележки. Материалите от Хайделберг и Лайден бяха систематизирани — в кутиите имаше всичко, от свидетелски показания до снимки на местопрестъплението и информация за жертвите. За щастие холандските материали бяха преведени на немски, за да може Петра да ги ползва, и той също успяваше да ги разчита, с изключение на някоя по-неясна фраза тук-там. От Бремен нямаше почти нищо, защото следствието беше още в началната си фаза, затова и не бяха изпратили почти нищо в отговор на молбата на Петра.