Вал Макдърмид - Последно изкушение

Поне в това отношение Морган се оказа прав. Тя беше убедена, че в момента Радецки прави по телефона именно такива проверки. При това тя разполагаше с още един коз, който смяташе да изиграе по-късно същата вечер. Той трябваше да го накара да се заинтересува от нея като от потенциален партньор, а не само като жена — нещо, което вече бе успяла да постигне.

Тадеуш не се появи през целия втори антракт, трето действие започна, минаха десет минути, а него още го нямаше. Когато той влезе в ложата, Карол умишлено не се обърна, преструвайки се, че е погълната от музиката. Докато финалът на действието наближаваше, тя се чудеше дали Радецки забелязва паралела между това, което се случваше на сцената и това, което се случи с него тази вечер. Лисичката умираше, убита по-скоро случайно, отколкото умишлено. А лесничеят виждаше едно от лисичетата и установяваше, че то прилича досущ на майка си. Дали това предизвикваше някакви асоциации? Тя се надяваше да е така. Колкото повече обстоятелствата подчертаваха нейната прилика с Катерина, толкова по-добри бяха шансовете й за успех.

Когато започнаха финалните аплодисменти, той избута стола си така, че да го изравни с нейния. Приведе се към нея и тя долови лекия аромат на пури и сложното съчетание на аромати в скъпия му одеколон.

— Беше ми много интересно да се запознаем, макар че продължавам да не разбирам за какво ми говорехте.

Карол извърна глава и срещна погледа му.

— Не сте лесен за убеждаване. Но когато става дума за търговски партньор, точно това ми харесва. Доверчивите хора са склонни и да говорят много, а това не е препоръчително за нашата работа. Вижте какво, защо не ми се обадите утре? Можем да се срещнем някъде и да обсъдим някои въпроси от общ интерес.

Той повдигна вежди.

— Не ми се вярва да имаме общи интереси — поне не от делови характер. Но мисля, че бих искал да ви видя отново.

Карол поклати глава.

— Тук съм по работа. Нямам време за светски контакти.

— Жалко — той отново застана нащрек.

Аплодисментите затихваха и тя взе чантичката си.

— Вижте какво, Колин имаше проблеми с неговата част от уговорката ви. Много го биваше да обещава, но невинаги успяваше да спазва обещанията си. Сигурно затова е мъртъв. Хората, които вие му пращахте, очакваха да получат от него документи. В крайна сметка, бяха си платили за това. Но той нямаше стабилен източник. Затова постоянно уреждаше те да бъдат залавяни.

Тадеуш отново повдигна вежди.

— Това трябва ли да ми говори нещо?

— Не знам. Нямам представа дали сте били наясно как постъпва той с имигрантите, когато попаднеха при него, но действията му бяха много рисковани. Рано или късно имиграционните служби щяха да се доберат до връзката между него и всички нелегални цехове, които разбиват постоянно — Карол го погледна въпросително. — Особено като се има предвид, че сигналите ги даваше самият той, независимо от това как е представял нещата пред вас.

Тя забеляза, че е на път да постигне целта си. Снизходителната усмивка продължаваше да играе по устните му, той продължаваше да я гледа недоумяващо, но очевидно му се искаше да чуе разказа й до край.

— При мен нещата стоят по-различно — каза тя. — Никога не обещавам нещо, което, не мога да свърша.

Тя отвори вечерната си чантичка точно когато залата отново се обля в светлина, и извади това, което считаше за коз. Беше италиански паспорт. Когато попита Морган дали й дава фалшив паспорт или истински, той беше казал с усмивка:

— Няма значение, важното е, че ще свърши работа. Както й да го проверява Радецки, ще се убеди в качеството му.

Тя подаде паспорта.

— Това е жест на добра воля. Мога да осигуря толкова, колкото са необходими, разбира се, в границите на разумното. Вие ми водите хората, които могат да платят цената, а пък аз спазвам своята част от уговорката.

Любопитството му най-сетне надделя над предпазливостта. Взе паспорта от ръцете й и отвори на страницата с личните данни. От снимката го гледаше собственото му лице. В паспорта пишеше, че името му е Тадео Радиче, роден в Триест. Той започна да оглежда паспорта внимателно, да го движи напред-назад, за да може светлината да пада върху страницата под различен ъгъл. После отново отвори първа страница и я прегледа. Когато най-сетне срещна отново погледа й, изражението му беше сериозно.

— Откъде намерихте снимката? — попита той.

— Това беше най-лесната част. Помните ли, миналата година в едно списание се появи интервю с вас. Беше част от поредица, посветена на берлински бизнесмени, които са се възползвали от обединението на Германия, за да изградят своите империи. Отворих онлайн архива на списанието и сканирах една от снимките. И така, какво ще кажете за утре? Можете да ми се обадите сутринта — тя бръкна отново в чантата и извади визитна картичка, на която имаше само име и номер на мобилен телефон. — Наистина трябва да поговорим.