Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Нямам какво да кажа — отвърна той уморено.

— Не искам от вас да коментирате новото обвинение, това не е и редно. Но не може да не сте разстроен от факта, че е бил оправдан за убийството на вашата възпитаничка.

— Както вече казах, не коментирам — той остави внимателно слушалката на мястото й. Искаше му се да я удари толкова силно, че да счупи пластмасовата кутия, но железният самоконтрол се беше превърнал в неразделна част от личността му. Притвори очи и издиша бавно и продължително. Онзи мръсник Ванс го беше заплашил, че ще превърне живота му в ад и като че ли беше на път да изпълни заканата си. Можеше и да го осъдят по обвинение в други убийства, но беше успял да се отърве от присъдата, която имаше най-голямо значение за Тони. Не беше и само това — относителната анонимност, която беше постигнал, се разби от едно-единствено телефонно обаждане.

Преди да направи каквото и да е друго, телефонът отново иззвъня. Този път той не вдигна слушалката. Зачуди се колко дълго ще издържи така, докато някой светъл ум в пресслужбата на университета не реши, че едно интервю на Тони Хил в медиите ще се отрази положително на учебното заведение. Скочи на крака и тръгна към вратата. Време беше да мине в нелегалност.

Понякога имаше голяма полза от това брат ти да е компютърен експерт. Карол беше научила достатъчно от Майкъл, за да може да разпознае програмен файл, което означаваше, че можеше да се ориентира и в криптографската програма на втория хард диск, който й беше дал Гандал. Бяха й необходими само няколко минути, за да прати програмата на брат си в Манчестър, и да го помоли да я препрати на Тони заедно с инструкции как да я инсталира в компютъра си. Благодарение на това сега двамата можеха да си разменят съобщения по електронната поща в пълна секретност. Разбира се, тази постъпка беше крайно неправилна — в най-добрия случай беше нарушила закона за защита на класифицираната информация. Карол се беше поколебала за миг, съзнавайки как би изглеждало нейното аристократично пренебрежение към правилата в очите на някой, който не познаваше Тони. Но колебанието бе продължило наистина само миг. Не познаваше по-дискретен човек от Тони, не познаваше и човек, който би й бил от по-голяма полза, докато тя се намираше в най-рисковата зона на една сложна операция. Карол открай време се доверяваше на независимото си мислене. Беше предупредила Майкъл да не разпространява програмата под страх от смъртно наказание, и знаеше, че той никога не би го сторил. Ако по някакъв начин нарушението й излезеше на бял свят, тя щеше да се позове на позволението, получено от Морган, да се ръководи от стремеж към собственото си удобство.

Тази вечер тя беше по-щастлива от всякога, че има възможност да се свърже с Тони. Защото се беше добрала до нещо, което можеше да го примами да се откаже от отшелничеството, което сам си беше наложил. Нещо повече, можеше да го накара да дойде при нея. Карол се взря намръщено в монитора. Трябваше да представи много внимателно данните. Бутна нетърпеливо стола си назад, стана и закрачи из стаята, опитвайки се да си събере мислите.

Берлинският апартамент беше точно такъв, какъвто й го бе описала Петра. Удобен, без излишна пищност, тих и сигурен, анонимен, но не толкова безличен, колкото една хотелска стая. Тя беше сигурна, че Каролайн Джексън би имала точно такива изисквания към временното си жилище. Малкото лични вещи в апартамента бяха типични за нейното второ „аз“. Самата Карол никога не би избрала точно тези книги, точно такава рамка за снимка, не би си купила такъв пищен и екстравагантно-аранжиран букет. Но тъкмо тази вечер й беше необходимо да си припомни, че е Карол Джордан. Каролайн Джексън не можеше да й помогне при внимателното съставяне на писмото, което искаше да изпрати — за него й бяха необходими собствените й душевни характеристики.

Изминалите няколко дни бяха същински водовъртеж от мозъчна дейност. Карол беше удивена от огромния обем информация за Тадеуш Радецки, който Петра Бекер беше успяла да събере. Можеше и да си представи колко е изтормозена немската й колежка от очевидната неспособност на собствения й екип да приключи операцията и да намери повод за ареста на Радецки. Той като че ли си вършеше работата абсолютно безнаказано — най-вече защото никога досега не беше правил грешката на повечето престъпници, които започваха да вярват в собствената си недосегаемост. Именно това неоснователно самочувствие водеше рано или късно до провала им. Карол го знаеше от собствен опит. Но Радецки така и не беше изгубил склонността да проявява постоянна предпазливост. Такава беше рецептата за успеха му — доверяваше се на извънредно малко хора, можеше да прави разлика между стремежа към добра печалба и чистата алчност, и очевидно никога не вдигаше бариерата между безукорния си публичен образ и мръсния бизнес, който му осигуряваше високо обществено положение. Най-хубавото в тази съвършена рецепта беше присъствието на Красич, който си беше изградил репутация на абсолютно безмилостен човек и очевидно й се наслаждаваше.