Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Не може да става дума за късмет. Имаме гаранции за сигурността си — той се извърна и загледа втренчено Красич. — Имаме гаранции, нали?

— Разбира се. Нали затова плащаме на ченгетата.

— А като стана дума за плащане на ченгета, защо все още нямаме никакви сведения от разследването около катастрофата на Катерина? Тази работа се проточи прекалено. Искам да знам подробности за оня шибан моторист. Притисни ги, Дарко. Не ги оставяй да си мислят, че могат да ме оставят на сухо.

Красич кимна.

— Ще ги подгоня, шефе.

— Направи го. И им напомни, че който плаща, той поръчва музиката. Трябва ми човекът, който уби Катерина. Изобщо не ме интересува законовата процедура. Ще го накарам да си плати така, че да ме помни, докато е жив. Кажи на онези копелета да престанат да се мотаят. Искам резултати.

Красич въздъхна скрито. Имаше чувството, че въпросното следствие рано или късно ще бъде прекратено. Не искаше да мисли за момента, в който щеше да се наложи да уведоми шефа си за това. Засега трябваше да продължава да се държи естествено.

— Ще поговоря с когото трябва довечера — обеща той.

— Добре. Омръзна ми да се занимавам с всякакви проблеми. Крайно време е да открием поне един изход, каквото и да ни струва това — той отново се отпусна на меката кожена облегалка и притвори очи, с което показа, че разговорът е приключил. Не му отиваше да се държи грубо, но от смъртта на Катерина насам все по-често забелязваше, че изпада в такива състояния. Неприятно му беше да си мисли, че оттук нататък го чака само поредица от кризи и проблеми. Имаше чувството, че с нейната смърт всички удоволствия бяха изчезнали от живота му. Чудеше се дали някога щеше да се почувства отново спокоен и доволен от себе си. Може би отмъщението щеше да му помогне.

Това беше единственото, на което се надяваше.

Петра Бекер идваше за първи път в Хага и установяваше с учудване доколко градът е лишен от колорит в сравнение с Амстердам. Къщите край каналите бяха образец на ненатрапчив класицизъм, почти лишени от пищната украса, която превръщаше разходката из центъра на Амстердам в такъв пир за очите. Това беше град, строен със сметка, лишен от бохемската атмосфера и пъстротата на Амстердам. Тук навсякъде се чувстваше атмосфера на преуспяване и улегналост, дух на приличие и пуританство, от който Петра имаше чувството, че се задушава. Беше тук от половин ден и вече изпитваше желанието да направи нещо нередно.

Не знаеше какво да очаква от деня, който й предстоеше. Трябваше да се срещне с британската полицейска служителка в единайсет часа. Някоя си Карол Джордан — инспектор от криминалната полиция. Петра трябваше да й разкаже всичко, което знаеше за Тадеуш Радецки, но имаше чувството, че думите ще й преседнат. Струваше й се нечестно да искат от нея да предаде толкова трудно събираната информация на човек, който няма никакви заслуги в това отношение. Когато Хана Плеш й обясни, че новото й задължение е да изпълнява ролята на свръзка за друг човек, който ще работи под прикритие, тя се почувства измамена. Разбира се, лицето й беше прекалено добре познато в Берлин, за да може самата тя да изпълнява такава функция, но я вбесяваше мисълта, че шефовете й са предали безропотно операцията на англичаните. Каква представа имаха те от организираната престъпност в Германия? За какви се имаха, че се натрапваха на тяхна територия? И от къде на къде си бяха въобразили, че ще се справят там, където техният отдел се беше провалил?

Плеш беше прочела реакцията по лицето и, въпреки опитите й да се прикрие. Беше обяснила на Петра, че пред нея има две възможности. Да работи с Джордан или да се откаже изцяло от участие в операцията за залавянето на Радецки. Петра прие задачата с нежелание. Никой не можеше да я задължи да бъде доволна от новото си назначение.

Утешаваше се с мисълта, че арестът ще трябва да бъде осъществен от немската полиция. Англичаните не можеха да повдигнат обвинението срещу него. На края на операцията, когато настанеше време за ареста, Карол Джордан отдавна щеше да си е заминала. Затова Петра Бекер щеше да си е още тук, и тъкмо нея щяха да запомнят като полицейския служител, който е спомогнал за окончателното рухване на престъпната организация на Радецки.

Влезе в едно кафене, взе си кафе и две топли кифли и седна на една маса до прозореца. Извади тънка папка от протритата си кожена чанта и започна да чете.

Главен инспектор Карол Джордан беше завършила висше образование в университета в Манчестър и оттам бе постъпила направо в столичната централа на полицията. Бързо я бяха препоръчали за повишение, и беше достигнала чин сержант от криминалната полиция за възможно най-кратко време. Бяха й възлагани криминални следствия от общ характер, а беше работила и в специализирания отдел за тежки престъпления, който се занимаваше с убийства и други по-сериозна престъпност. Когато беше преминала успешно изпита за инспектор, тя беше напуснала столичната полиция и се беше преместила на север, в промишления център Брадфийлд. Именно там бе започнала истинската й кариера.