Вал Макдърмид - Последно изкушение

Той подкара бавно колата по улицата. Лампите вече бяха запалени, за да разпръснат мрака на дъждовната вечер. Започна да оглежда номерата на къщите. Домът на Маргарете Шилинг не се отличаваше по нищо от къщите на съседите й. Въпреки че вратите бяха боядисани в различни цветове и пердетата се различаваха по десен, къщите се сливаха в една аморфна маса. Нейната кола беше паркирана пред входа на гаража. Замисли се дали колата му няма да се набие на очи, ако я паркира направо на улицата, докато всички останали коли бяха прибрани в гаражи или поне паркирани във входните алеи на къщите. Забеляза, че зад нейното старичко ауди е останало достатъчно свободно място, затова реши да паркира голфа си там.

Тръгна към входната врата с чанта в ръка. Надяваше се съседите да са заети със собствените си грижи и да не го забележат. Но и да го видеха, надали биха запомнили толкова невзрачен човек. У него забележителна беше душевността, не външността. Позвъни и зачака. Вратата се отвори и на прага застана не много едра жена, средна на ръст. „Мога лесно да я вдигна“, помисли си той доволно. Прошарената й руса коса беше прибрана назад в конска опашка, така че откриваше умореното и угрижено лице. Тушът за мигли беше леко размазан около очите й, като че ли ги беше търкала неволно. Беше облечена в черен панталон и кафяв пуловер от изкуствена материя, който прикриваше очертанията на фигурата й.

— Господин Хохенщайн? — попита тя.

Той кимна.

— Доктор Шилинг, приятно ми е да се запознаем.

Тя отстъпи назад и го покани с жест да влезе.

— Направо — насочи го тя. — Дано нямате нищо против да разговаряме в кухнята — тя е най-удобното място в цялата къща.

Беше се надявал, че ще го покани в кабинета си. Но когато влезе в кухнята, установи, че тя е идеална за целите му. Насред помещението стоеше изподраскана чамова маса — напълно подходяща за предстоящата церемония. По-късно щеше да отиде в кабинета й и да остави каквото трябва в документацията й. Засега кухнята щеше да свърши работа.

Обърна се, когато Маргарете влезе след него, и й се усмихна.

— Уютно място.

— Прекарвам тук по-голямата част от времето — тя мина покрай него и отиде при печката. — Какво да ви предложа? Чай, кафе или нещо по-силно?

Той прецени разстоянията. Хладилникът даваше най-добра възможност.

— Една бира, ако може — отвърна той, съзнавайки, че тя трябва да му обърне гръб, за да я извади.

И всичко започна отначало. Ръцете и мозъкът му действаха в съвършен синхрон, спазваха утвърдената рутина без объркване и грешки. Той тъкмо се беше навел, за да завърже левия й глезен за крака на масата, когато резкият звук на звънеца го накара да трепне и да се изправи. Въжето се изплъзна от пръстите му. Сърцето му се заблъска в гърдите. Паника се надигаше в гърлото му и заплашваше да го задуши. Пред вратата стоеше някой — само на десетина метра разстояние от него. Някой, който очакваше Маргарете Шилинг да отвори вратата.

Не би могла да има друга уговорка, започна да се убеждава той. Знаеше, че той ще дойде, следователно не би поканила още някого. Сигурно беше някой от търговците, които предлагат стоки от врата на врата, каза си той, налагайки си да запази спокойствие. Или някой от съседите, който бе видял колата й отпред и предполагаше, че тя си е у дома. Сигурно беше така. Нали?

Отново се разнесе звън, този път по-продължителен. Не можеше да реши какво да предприеме. Отстъпи встрани от масата, където лежеше разпъната Маргарете, все още напълно облечена. Ами ако посетителят се окажеше упорит и заобиколеше отзад? Достатъчен щеше да бъде само един поглед през прозореца в ярко осветената кухня. Той затърси ключа на лампата. Тъкмо когато го натискаше, се разнесе друг звук, който го изплаши повече от звънеца. Звукът на ключ, който се превърта в ключалката.

Той се закова на място, с пресъхнала уста, и затърси изход. Външната врата се отвори и се чу мъжки глас:

— Маргарете?

Вратата се затвори и се чуха стъпки, които наближаваха към кухнята.

— Аз съм — каза мъжът.

Той сграбчи един тежък чугунен тиган от печката и се прилепи към стената зад вратата. Вратата се отвори и пред него се очерта висока фигура на мъж, който прекрачи прага и спря. Отвън влизаше достатъчно светлина, за да може новодошлият да забележи проснатата на масата жена.

— Маргарете? — повтори той и посегна към ключа на лампата.

Тиганът се стовари върху тила му и мъжът се свлече на колене като заклан бик. Горната част на тялото му се залюля за миг, после той се строполи по очи.