Вал Макдърмид - Последно изкушение

Това, че основната причина за съсипването на брака й се оказа и най-съществен фактор в битката за родителските права върху детето, й се струваше горчива ирония на съдбата. Бившият й у съпруг беше лентяй и хрантутник, който не искаше да работи под предлог, че гледа детето. Нямаше значение, че той не пипваше нищо в къщи и тя беше тази, която готвеше, чистеше и пазаруваше в промеждутъците между работата си и малкото време, което можеше да отдели на Хартмут. Нямаше значение, че тъкмо той се виждаше с любовницата си, докато детето им ходеше на училище. Той се оказа в идеална позиция да настоява, че тъкмо той се е грижел винаги за Хартмут, и че една промяна би се отразила зле на детето. Това не би било толкова лошо, ако тя можеше да повярва, че той постъпва така от любов към детето. Но тя подозираше, че от негова страна това е последен опит да й наложи своята воля.

Затова и не обичаше да се прибира рано у дома. Работеше до късно, ходеше на театър или концерти, на гости, или оставаше до късно в апартамента на приятеля си. Но не само желанието да не се прибира я накара да се упъти тази вечер към центъра на Бремен. Открай време обичаше да се разхожда по тесните калдъръмени улички на Шнор — квартала с облагородени средновековни къщички, обитавани някога от местните рибари, да разглежда витрините на антикварните магазинчета, въпреки че не би мота да си позволи да купи нещо от изложените стоки. Университетът, където работеше и кварталът, в който живееше, не предлагаха особени естетически наслади за окото, но старият град компенсираше този недостиг.

Тя погледна часовника си. Оставаха й два часа до срещата с журналиста от новото електронно издание. Идеята й се стори интересна — а и винаги беше препоръчително да намериш нова трибуна, от която да представиш научната си работа, особено в наши дни, когато това, че си успял да обучиш добре студентите си, не беше критерий за високо професионално ниво. Маргарете обиколи Шнор и накрая тръгна по една от уличките към придошлата Везер, която влачеше бързо кафеникавите си пролетни води. Повървя няколко минути край реката и после зави по най-ексцентричната улица на Бремен — Бьотхерщрасе, която представляваше произволно съчетание на стилове — готика, ар нуво и чисти архитектурни фантазии, плод на въображението на архитектите от двайсетте години на двайсети век, чиито проекти били финансирани от откривателя на безкофеиновото кафе. Маргарете намираше особено забавна представата, че тази толкова колоритна смесица на стилове е била осъществена благодарение на приходите от толкова безцветен продукт.

Когато стигна края на уличката, тя се упъти към любимото си заведение — „Клайнер Ратскелер“ в приземния етаж на общината. Две чаши бременско бяло вино и чиния горещи наденички щяха да й помогнат да се възстанови и да посрещне предизвикателствата на предстоящото интервю.

Клиентите на заведението, които я забелязаха да влиза, нямаха представа, че утре ще бъдат свидетели в полицейско разследване на убийство.

Ръцете му движеха ловко контролните лостове на малкия кран, с който вдигаше фолксвагена си от задната палуба на „Вилхелмина Розен“. Това беше моментът, в който той преминаваше от един живот в друг, когато преставаше да бъде уважаваният шкипер на един красив рейнски кораб и се превръщаше в изпълнител на смъртни присъди. Довечера щеше да ликува отново, щеше да отпразнува новата си победа между бедрата на някоя бременска проститутка.

Обви с ръце широкия си гръден кош, прегръщайки се сам. Само ако знаеха кого приемат в леглата си! Той беше човекът, който ставаше причина от мрака да се роди светлина. Той беше превърнал мрака на душата си в скъпоценност, която грееше вътре в него, и сега насочваше ярките й лъчи към мрачните тайни на миналото, за да ги извади на бял свят.

Той предполагаше, че все някога, макар и не много скоро, някой полицай ще направи връзка и ще забележи, че всички негови жертви са превръщали човешки същества в експериментални животни в името на собствените си егоистични цели. Всеизвестно беше, че полицаите не умеят да пазят тайна. Информацията щеше да изтече в медиите и в момента, в който хората осъзнаеха, че в името на науката се извършват престъпления, експериментаторите с мозъци трябваше да преустановят работата си. Щеше да има публични протести, нещата нямаше да продължават постарому. Тогава той щеше да може да спре.

Това нямаше да му струва усилие, защото щеше да знае, че е изпълнил мисията си. Той не беше някакъв психопат, който убива за удоволствие. Вярно беше, че отмъщението просветли най-сетне съзнанието му и му даде възможност да заеме своето място в света като истински мъж, но това беше допълнителен късмет. И да престанеше да убива, нямаше да стане отново импотентен, защото не се възбуждаше от самите убийства. Не беше перверзен тип, а човек с мисия. Не изпитваше никакво удоволствие от това, което вършеше — удоволствие му доставяше символичното значение на делото му. За него удоволствието беше да пори водите на борда на „Вилхелмина Розен“. Другата част от живота му беше просто работа, нищо повече. Корабът му доставяше истинска радост.