Вал Макдърмид - Последно изкушение

Хвърли тигана, който издрънча шумно, и запали отново лампата. Натрапникът се търкаляше на пода, от носа му се стичаше струйка кръв. Беше му все едно дали е мъртъв или в безсъзнание, стига само да не му пречеше да си свърши работата докрай. Ритна го яростно в ребрата. Копеле. За какъв се имаше, че се беше осмелил да му обърква плановете?

Той се зае припряно със задачата си. Приключи със завързването, после отлепи рязко лентата от устата й. Налагаше се от време на време да проверява дали мъжът не идва в съзнание и това го бавеше допълнително. Не си направи труд да обяснява на мръсницата защо съдбата й ще послужи за назидание. Тя му беше объркала ритуала, беше му съсипала удоволствието от добре свършената работа, и не заслужаваше да узнае, че това, което трябваше да й се случи, има съвсем основателна причина.

Това, че трябваше да действа прибързано, го раздразни повече, отколкото би предположил. Успя да се справи добре със скалпирането, но все пак работата не беше толкова прецизна, колкото би искал. Ругаеше като истински моряк, докато довършваше работата си в кухнята, забърсваше всички повърхности, до които ръцете му биха могли да се докоснат, и накрая, когато мина покрай непознатия, го ритна за последен път в бъбреците.

Оставаше само папката. Изтича нагоре и започна да оглежда стаите — не искаше да пали лампи, за да не привлече нечие внимание. Първата стая очевидно беше нейната спалня — вътре имаше голямо легло и едната стена беше заета от вграден гардероб. Втората приличаше на детска — на стената имаше окачен плакат на „Вердер“ — Бремен, на масата под прозореца — Плейстейшън.

Най-сетне стигна до задната стая, която беше обзаведена като работен кабинет. Извади едно от чекмеджетата на старинната кантонерка и пъхна вътре папката. Не го интересуваше дали я оставя на точното място. Искаше само да приключи и да излезе от тук, преди нещата да се объркат още повече.

Провери за последен път дали непознатият все още е в безсъзнание, после отвори предпазливо външната врата. Навън цареше спокойствие. Видя един фолксваген пасат, паркиран пред къщата, но за щастие изходът за неговата кола не беше блокиран. Свел глава, той напусна бързо дома на Маргарете Шилинг и влезе в колата.

Потните му ръце се хлъзгаха по волана, пръстите му бяха изтръпнали и трепереха. Струйки пот се стичаха и по слепоочията, и под косата му. Наложи си да се движи бавно по спокойните улици на предградието. В мислите си чуваше отново и отново ужасния звук на отварящата се врата, и всеки път сърцето му се свиваше от ужас. Страхът заемаше познатото си място в душата му, и той се бореше срещу него, стенейки, докато продължаваше да шофира. Когато стигна улицата, която водеше към доковете, беше успял да успокои дишането си. За първи път, откакто се беше заел с изпълнението на мисията си, бе застанал лице в лице с опасностите, които тя криеше. И това никак не му хареса.

Но това не беше повод да се отказва. Имаше нужда от нещо, което да го накара да забрави паниката. Имаше нужда от жена. Когато наближи една редица барове, чиито витрини грееха с жълтеникава светлина, той намали. Тук щеше да намери това, което му трябваше. Щеше да открие някоя уличница и да прави с нея, каквото си поиска, докато отново постигнеше просветление.

Име: Маргарете Шилинг

Сеанс №: 1

Коментар: Пациентката страда от комплекс за божественост. Внушила си е, че има божественото право да подкопава и унищожава искрените убеждения на хората в името на собственото си професионално издигане. Лишена е от всякакво чувство за реалност.

Стойностната и система е непоправимо изкривена от неправилното схващане за собствената й непогрешимост. Независимо от това се опитва да наложи собствения си мироглед на околните и отказва да приеме възможността да греши.

Повече от ясно е, че тя компенсира по този начин неосъзнато чувство за малоценност. Както повечето работещи жени, отказва да признае вродените си слабости в сравнение с мъжкия пол, и реагира на този факт, като се опитва да кастрира мъжете психически.

Препоръчителна терапия: Начало на лечение с промяна на физиологичното състояние.

Тадеуш прекоси тротоара и се разположи на задната седалка на черния мерцедес. Ако някой от съседите му го беше видял, сигурно щеше да се учуди на външния му вид. Вместо обичайното безукорно елегантно облекло той беше избрал стар кожен панталон, протрити работни обувки и войнишко яке върху дебел спортен пуловер. Но ако човек имаше намерение да прекара следобеда, занимавайки се със стрелба, а тъкмо такива бяха намеренията на Тадеуш, не се обличаше в „Армани“.