Вал Макдърмид - Последно изкушение

Бяха пристигнали по разписание. Пуснаха котва край кея на Везер навреме, така че успяха да разтоварят още същия следобед. Щяха да товарят отново едва утре сутринта в десет. Всичко се развиваше по план. Прекараха „Вилхелмина Розен“ до мястото, където щяха да товарят въглища, и той остави Гюнтер на борда, за да може да се заеме с личните си дела на сушата.

Спусна внимателно колата на дока и освободи куките.

— Тръгвам — подвикна той към Гюнтер.

— На някое интересно място ли ще ходиш? — Гюнтер дори не вдигна очи от книгата, която четеше.

— Имам срещи в две корабни агенции. Не бих имал нищо против да взема още поръчки.

Гюнтер измърмори нещо неясно.

— Вече почти не се прибираме у дома.

— За какво ти е притрябвал Хамбург? Разведен си, и дори когато сме у дома, не се виждаш с децата си.

Гюнтер вдигна очи от книгата.

— Приятелите ми са в Хамбург.

— Ти имаш приятели навсякъде — отвърна той и заслиза по стълбичката. Не искаше да се разделя с Гюнтер, но намирането на нов член на екипажа не беше толкова неосъществима задача. Ако Гюнтер не харесваше новите маршрути, наложени от неговата мисия, можеше да напусне. Но разбира се, в наши дни трудно се намираше добра работа на речен кораб. Доколкото можеше да прецени, надали щеше да се наложи да му търси заместник. Но му се щеше той да не беше подхващал разговор за Хамбург тъкмо сега. Темата му заприлича на кука, която го дърпаше назад, към миналото, а той толкова искаше да върви напред, към бъдещето.

Засега бъдещето го чакаше в Бремен, само на няколко километра от тук. Не можеше да се отрече, че беше успял да съчини много убедителна легенда. Беше я разработвал дълго и старателно. Първоначално мислеше да се представи като колега, но прецени, че така може лесно да бъде разкрит. Учените постоянно се срещаха по разни конгреси и конференции; съществуваше сериозна опасност жертвата да познава лицето, за което щеше да се представи. Освен това сега, с тези бързи връзки по електронната поща, проверката можеше да се направи много бързо. Но какво друго би накарало хората, които го интересуваха, да приемат да се срещнат с него?

Суетата, това беше разковничето. Всички те обичаха да говорят за себе си и за своята работа. Бяха толкова уверени, толкова убедени, че знаят всичко най-добре. Но как би могъл да се възползва от тази самоувереност?

Трябваше да открие отговора в новите технологии. Те създаваха огромни възможности да се представяш за друг човек. Вече имаха компютър на борда — голяма част от поръчките и инструкциите им пристигаха по електронен път.

Беше впечатлен от възможностите, които се откриваха за осъществяването на мисията му по този начин. Затова нареди на момчетата да потеглят обратно за Хамбург, даде им едноседмична почивка, купи си лаптоп и се зае да изучава усилено възможностите на интернет и уебдизайна. Регистрира домейн на името „психодиалог.ком“ и създаде уебсайт, на който се рекламираше предстоящата поява на „Психодиалог“ — онлайн списание, посветено на съвременните постижения в областта на експерименталната психология. Беше се нагълтал с достатъчно професионален жаргон от трудовете на собствените си жертви, за да успее да придаде на сайта убедителен вид.

После си поръча визитни картички, които го представяха като Ханс Хохенщайн, главен редактор на „Психодиалог“. Прати по електронната поща на жертвите си писма с покани за среща, на която да поговорят за тяхната работа. Останалото тръгна от само себе си. Един от преподавателите му в компютърния курс, който сам си беше признал, че е бил хакер, му показа как да изпраща съобщения, съдържащи нещо като логическа бомба със закъснител, благодарение на която се самоизтриваха от компютъра на получателя след изтичането на определен период от време. Така успя да заличи и тези дребни потенциални улики.

Тази вечер доктор Маргарете Шилинг щеше да понесе последиците на собствената си суета и жестокост. Провери упътването, което му беше изпратила, наслаждавайки се на доброволния й принос за собственото й унищожение. После потегли.

Тя живееше на една улица в покрайнините на града. Това беше място, където провинцията се беше вкопчила в града с разкривени старчески пръсти — няколко разкривени дървета и проскубана тревица напомняха, че тук някога е имало незастроени пространства. Сега последните останки от природа разделяха новопостроените сгради, за да създават у обитателите им илюзията, че живеят извън града. Те можеха да поглеждат през прозорците към хилавите горички и да си въобразяват, че владеят всичко, което виждат, докъдето поглед стига, да пренебрегват факти, че грозните им квадратни къщи, всяка с по две дневни, три спални, отделна баня и тоалетна и вградена кухня, се повтаряха до безкрайност по улицата като уродлива поредица близнаци. Не разбираше какво ги бе привлякло да живеят тук. Би предпочел малък апартамент в центъра, вместо да живее на просторно, но грозно място. А още по-добре беше да живееш на кораб, в един подвижен свят, който те съпровожда в пътуванията ти, и всеки ден да виждаш през прозорците си нова гледка.