Вал Макдърмид - Последно изкушение

Дарко Красич се беше облегнал в другия ъгъл на задната седалка. Беше навлякъл изтъркано кожено яке върху дебела карирана риза, измъкната над джинсите, които бяха толкова стари, че кадифето беше протрито между бедрата.

— Подходящ ден — отбеляза той.

— Надявам се — отвърна Тадеуш. — Чувствам се настроен да убия човек, чиято смърт ще прочисти света.

Говореше с отвращение, като човек, захапал ябълка и установил, че тя е гнила отвътре. Апатията и цинизма бяха единствените му състояния след смъртта на Катерина. Правеше всичко възможно, за да се измъкне от задушаващата го прегръдка на тези две чувства, но досега не беше успял. Не вярваше, че и този следобед ще промени нещо.

— Но тъй като няма как да ни падне полицай, който контролира движението — продължи той в неумел опит да се пошегува, — ще се огранича с нещо дребно и беззащитно, било то с перушина или козина. Взе ли пушките?

— Отзад са. Къде отиваме?

— На края на Шорфхайде има една приятна горичка. Най-хубавото на природните резервати е, че дивечът не признава границите им. Имам един приятел, чийто имот граничи със защитения район. А патиците не знаят, че не бива да прелитат над неговата гора. Очаквам добър лов. Приятелят ми ще ни даде и две от кучетата си, за да направим всичко както трябва. — Тадеуш бръкна в джоба си и извади плоска бутилка от полиран калай. Развинти капачето и отпи глътка коняк, после подаде бутилката на Красич. — Искаш ли?

Красич поклати глава.

— Нали знаеш, че не обичам да пия, когато наоколо има огнестрелно оръжие.

— Като стана дума за огнестрелно оръжие, има ли някакви новини около Марлене?

— Някаква кучка от криминалния отдел ходила да души около нея. Разговаряла с нея в предварителния арест, а после ходила и в затвора. Марлене се прави на луда и мълчи, но тази работа я изнервя.

— Сигурен ли си, че можем да разчитаме на нея?

По устните на Красич плъзна ленива усмивка.

— Докато държим детето, Марлене не може да си позволи грешки. Странно е как реагират жените, когато става дума за децата им — като че ли не могат да си родят други. При това забравят, че те могат да им докарат само грижи. Особено когато става дума за жена като Марлене. Като че ли не разбира, че дъщеря й няма друго бъдеще, освен на наркоманка или проститутка. Но това явно не я впечатлява. Очевидно за нея няма нищо по-важно от хлапето.

— Толкова по-добре за нас — отбеляза Тадеуш. — Къде е детето?

— Един мой братовчед има малък имот в покрайнините на Ораниенбург. Най-близкият му съсед живее на около километър разстояние. Освен това той има две деца, така че ще успее да се оправи с малката.

— А Марлене убедена ли е, че не блъфираме?

Горната устна на Красич се присви присмехулно.

— Марлене е убедена, че съм способен на всичко. Няма да изложи на опасност живота на детето си. Не се безпокой, Таджо, всичко е обмислено.

— Ще ми се да можех да кажа същото за проблемите ни в Англия. Хората, които искат да поемат работата на Колин, са жалки кокошкари — прекалено дребни риби, за да се справят със сериозна работа като тази. Не им вярвам, а междувременно в Ротердам вече ще се получи задръстване. Не можем да тъпчем склада с нелегални имигранти до безкрайност.

— Не можем ли просто да ги откараме в Англия и да ги зарежем? — Красич говореше с тона на капризно дете, което отказва да разбере, че светът не се върти около него.

— Не можем да изсипем наведнъж такъв голям брой, какъвто се насъбра. Веднага ще стане ясно, че се е провалил някакъв сериозен канал. Последното, което ни трябва, е да привлечем вниманието на имиграционните власти. Нямам провали вече толкова време, именно защото не си позволявам да постъпвам така — подчерта Тадеуш. — Уговорката ни с Колин беше толкова изгодна. Просто не ми се вярва, че се оказа такъв глупак, че да опере пешкира при някаква глупава гангстерска разправия.

— Това трябва да ти послужи като предупреждение — отвърна Красич. — Такива неща се случват, когато си позволиш да отидеш прекалено близо до фронтовата линия. Не трябваше да тръгваш на онова пътуване миналата седмица. Не ми харесва, когато се излагаш на опасност.

Тадеуш загледа намръщено през прозореца. Знаеше, че Красич е прав, но не обичаше да го критикуват, дори когато ставаше дума за доверения му помощник. Точно затова почувства, че не постъпва справедливо.

— Няма нищо лошо в това да напомняш от време на време на хората кой е шефът — каза той.

— Таджо, можеше да стане голяма беля. Ако Камал беше проговорил… Следващия път може да нямаме късмет.