Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Странните съвпадения се случват понякога — отвърна Морган. — Можеш да си представиш колко бях сащисан, когато видях лицето ти на снимката на формуляра, с който кандидатстваше за работа. Тогава ни дойде идеята за въпросната операция.

Карол продължаваше да поклаща учудено тава.

— Би могла да ми е сестра.

Усмивката на Морган приличаше на лъвска прозявка.

— Да се надяваме, че и Таджо ще бъде на същото мнение.

„Вилхелмина Розен“ беше вече на път и пореше мътните води на реката. В тази отсечка нямаше шлюзове, нямаше навигационни проблеми, затова на руля беше Гюнтер, а той можеше да седи спокойно в капитанската каюта и да прехвърля документацията. Товарителници, квитанции за покупка на гориво, финансови отчети — трябваше да отдели внимание на всичко това. Но мислите му постоянно се отклоняваха от работата.

Разказът на Хайнрих Холц будеше толкова много въпроси. Хората от екипажа му смятаха, че е откровен човек, който няма какво да крие, но той открай време не позволяваше да се разбере какво става в главата му. Откакто се помнеше, бе привикнал да живее с мислите си, тъй като бе лишен от компанията на връстници. Единственото, което пречеше на мрака да нахлуе в мислите му, беше четенето, въпреки че дядо му се бе опитал да забрани и това. В пубертета се беше научил да взема тайно книги със себе си на кораба — окъсани книжки с меки корици, които купуваше от сергии по пазара или от магазини със стоки на втора ръка. Когато успееше да остане сам в койката на носа на кораба, той поглъщаше лакомо приключенски романи, биографии, документални описания на истински престъпления, а когато свършеше книгата, я хвърляше зад борда, за да не го залови старецът, че се занимава с нещо, което в най-добрия случай щеше да бъде окачествено като пилеене на време. Четенето го научи да се взира под повърхността, в това, което се криеше от долу.

И така, разкритията за тайната на замъка Хохенщайн се превърнаха в ключ към собственото му минало. Предстоеше му да се лута още дълго из коридорите и стаите, които бяха стояли заключени досега, докато разбере какво съдържаха те в действителност. Някои от стаите си останаха потънали в мрак, защото нямаше никаква възможност да ги освети. Да вземем например баба му. Тя беше починала още преди той да се роди. Той така и не можа да разбере дали и тя е страдала от садизма на дядо му, или го е обичала толкова, че е съумявала да укротява яростта му, докато е била жива. Нямаше как да разбере.

За майка си също не знаеше почти нищо. Дядо му я бе споменавал рядко, и то само за да каже, че е била уличница, кучка, омърсила родния си дом. Сред личните вещи на дядо му нямаше дори една нейна снимка. Можеше да я подмине стотици пъти на улицата и нямаше как да я познае. Обичаше да си мисли, че в нейно присъствие омразата би го ударила като електрически ток, но съзнаваше, че това са напразни надежди.

Беше успял да научи някои подробности от акта си за раждане. Името й беше Инге. Била е деветнайсетгодишна, когато го родила, в графата за професия пишеше „секретарка“. Там, където се вписваше името на бащата, беше оставено празно място. Тя или не е знаела от кого е заченала, или е имала други причини да мълчи. Може да е спала с женен мъж. Може пък той да е бил някой глупак, с когото да не е искала да се обвързва за цял живот. Може да е искала да го опази от гнева на баща си. Всички тези варианти бяха еднакво възможни, като се вземе предвид, че той нямаше представа що за човек е била тя, нито дори дали старецът се е отнасял така жестоко с нея, както с него самия. Това не му пречеше да я ненавижда, задето го е изоставила на съдбата, от която е съумяла да се спаси.

След погребението на стария той разпита хората от екипажа за майка си. Те никога не биха се осмелили да си отворят устата, докато старият беше жив, но сега, когато бе на сигурно място под земята, Гюнтер му разказа малкото, което знаеше.

Инге била възпитавана много строго. Майка й не й позволявала никакви волности, държала да я превърне в образец на германска женственост. Но когато тя починала, Инге се възползвала от новооткритата свобода. Когато старецът се прибирал у дома, тя се държала скромно както винаги, сервирала му храната, чистела и подреждала жилището, обличала се като почтено момиче и си отваряла устата само когато я заговорел. Но когато „Вилхелмина Розен“ вдигнела котва, картината се променяла.

Гюнтер научавал от други моряци, че Инге редовно посещавала кръчмите по доковете и пиела с клиентелата до ранно утро. Имала, разбира се, и много приятели — достатъчно, за да си създаде име на „весело момиче“, макар и не съвсем уличница.