Вал Макдърмид - Последно изкушение

Трябва да е съзнавала, че дърпа дявола за опашката, мислеше си той. Моряците имат силно развито чувство за солидарност, а и обитават един затворен свят, можело да се очаква, че рано или късно баща й ще научи за лекото й поведение. Но още преди да се случи нещо такова, тя забременяла. Сега, когато той обмисляше цялата история, се чудеше защо не го е махнала. Абортът не е представлявал никакъв проблем в Хамбург в средата на седемдесетте години. Трябва да е искала да запази бебето на всяка цена, щом е рискувала да се изправи срещу гнева на баща си.

Според Гюнтер тя съумяла да крие бременността си през първите пет-шест месеца, ходела облечена в широки и развлечени пуловери. Когато баща й най-сетне узнал, бил толкова разярен, че за известно време се лишил от дар слово. В продължение на няколко седмици животът на борда на кораба се превърнал в ад — старецът бил в отвратително настроение, а каквото и да правели моряците, все не било както трябва. Той си представяше много ясно какво е било положението и изпитваше задоволство, че не е бил там по онова време.

Последвали два месеца на затишие пред буря. После, една сутрин, след тридневен престой на котва в Хамбург, старият пристигнал на кея с натоварена до покрива кола. Моряците зяпали с отворена уста, докато той разтоварвал спокойно багажа — люлка с два пълни комплекта бебешко спално бельо, няколко торби бебешки дрешки, и една кутия, пълна с шишета, биберони, препарати за стерилизиране и сухо мляко. Накрая старецът прекарал една бебешка количка по мостчето. В нея имало бебе.

Никой не се осмелил да попита стареца какво е станало с Инге, пък и потеглили незабавно, така че не могли да научат нищо от клюките. Но следващия път, когато се озовали в Хамбург, Гюнтер обиколил моряшките кръчми с надеждата, че ще научи нещо. Както и подозирал, когато старецът се прибрал предния път у дома, намерил там Инге с новороденото. Изхвърлил я в буквалния смисъл на думата от жилището, а после изхвърлил и дрехите й на стълбището. Сменил ключалките и се заел да отгледа бебето сам.

Говорело се, че Инге напуснала Хамбург. Един от бившите й приятели работел на увеселителен кораб и й намерил работа на него като келнерка. Когато корабът се върнал обратно в Хамбург, Инге не била на него. Когато пристанали в Берген, съобщила, че напуска, и потънала в норвежката нощ, без да остави адрес. Доколкото му беше известно, никой в Хамбург не бе чувал нищо повече за нея.

Питаше се какво ли е станало с нея, но без вълнение, с безразлично любопитство. Дори като малко дете той не се бе отдавал на мечти за чудотворно спасение. През ум не му бе минавало да си представя как майка му ще се качи на борда на кораба, облечена в палто от визон и окичена с диаманти, как ще го измъкне от ада и двамата ще заживеят райски живот.

Напоследък, когато се сетеше за нея, предполагаше, че в крайна сметка е започнала да се продава по един или друг начин — явно, като проститутка, или неофициално, ставайки съпруга на човек, който й е гарантирал спокоен живот. Такова нещо, мислеше си той, би било много повече, отколкото тя заслужава.

Но разказът на Хайнрих Холц го накара да разбере, че няма смисъл да обвинява майка си или дядо си. Все едно да обвиняваш пистолета или куршума за извършено убийство. Пръстът, дръпнал спусъка в неговия случай, не принадлежеше на дядо му. Виновни бяха психолозите, които бяха възприемали себеподобните си като законен обект за научни експерименти.

Всеки се държеше така, сякаш всичко бе приключило с края на нацизма. Но той знаеше, че това не отговаря на истината. Беше правил проучвания. От преживяното с дядо си бе научил, че няма смисъл да се прибързва с отмъщението. Важно беше да опознаеш противника, да изучиш силните и слабите му страни. След погребението той се зае да изчита всичко, което успееше да намери на тема психология — теоретична и практическа. Първоначално имаше чувството, че се опитва да чете на непознат език. Четеше и препрочиташе, докато думите се размиваха пред очите му и главата започваше да го боли, но не се отказваше. Сега вече беше в състояние да насочи собствените им оръжия срещу тях. Умееше да облича идеите си в техния таен жаргон. Кой от тях би повярвал, че обикновен моряк е в състояние да проникне в затворения им свят?

Той знаеше, че те още ползват хора за експериментите си — като морски свинчета. Продължаваха да увреждат мозъците на жертвите си, да се крият зад някакво научно и професионално любопитство, за да причиняват страдания. Дори когато се предполагаше, че помагат на хората, им причиняваха само вреда. Докато им се позволяваше да вършат каквото си искат, неговият случай нямаше да е изолирано явление. Още много нещастници щяха да бъдат осакатени душевно, също като него. Мисията му беше ясна. Трябваше да се обърне към света с послание, което не може да бъде пренебрегнато.