Вал Макдърмид - Последно изкушение

М.: Някакъв успех?

П: Засега никакъв. Ако детето не се появи утре в училище, ще накарам Плеш да го обяви за национално издирване. Ще представим нещата така, като че ли детето може да е жертва на педофил. Така ще притесним майката, а ще изнервим извънредно много и човека, при когото е детето.

М.: Стига да не ги изнервите до там, че да направят някоя глупост.

П.: Не мисля, че тези хора ще възложат такава задача на човек, който лесно се паникьосва. Ако нещо се случи с детето, нямат вече с какво да притискат майката. Нещо повече, тя би се превърнала в отмъстителна фурия, която иска само да пролее кръвта им.

М.: А какво да кажем за сигурността на майката в случай, че ти успееш да се добереш до детето?

П.: Животът й няма да струва и пукната пара. Това означава, че в момента, в който вземем детето, трябва да извадим майката от затвора и да я скрием на абсолютно сигурно място.

М.: Май наистина си взела случая много присърце.

П.: Страшно много искам да спипам този тип. Освен това се носят слухове, че скоро срещу него ще бъде организирана голяма операция и случаят ще излезе извън нашата компетентност. Така че нямам и много време.

М.: Внимавай. Не е лесно да бъдеш в отлична форма, когато непрекъснато се озърташ, да не би да те настигат. Точно в такива случаи се правят грешки, нали?

П.: Знам. Част от мен съзнава, че няма значение кой ще го прибере, стига операцията да бъде успешна. Но аз съм лакома.

М.: Известно ми е.

П.: Е, какво ще правим по въпроса с моята лакомия?

М.: Мислех, че никога няма да попиташ…

Петра се усмихна. Понякога разстоянията нямаха чак толкова голямо значение.

Кабинетът на Морган изглеждаше точно така, както би го описала Карол, ако някой я попиташе как си го представя. Беше просторно помещение, отделено със стена от голямата зала. Матираните стъкла, които трябваше да го изолират от работещите отвън, бяха облепени с всевъзможни листчета със записки. Имаше и карти, и снимки, на някои от листчетата бе записана с маркер само по една дума с едри, разкрачени букви — така че работещият в стаята действително бе изолиран от погледа на хората, които минаваха отвън. Шкафовете бяха отрупани с папки и справочници. Компютърът на бюрото приличаше на остров, очертан с прави линии, насред морето от зигзагообразни очертания на купчини хартия. Кабинетът беше в пълен хаос, но Карол подозираше, че при нужда Морган е в състояние да намери веднага всеки документ, които му трябва. В помещението нямаше вещи от личен характер — никакви семенни снимки, или снимки, на които Морган да се вижда редом с богатите и силните на деня. Единственото нещо, което доказваше, че кабинетът е негов, беше сакото му, окачено на една кука на вратата. Не беше поставено на закачалка, висеше си просто така.

Той я чакаше при асансьорите и я преведе през външната зала толкова бързо, че тя не можа да забележи почти нищо, освен многото бюра, повечето празни. Хората, които седяха зад останалите, едва повдигаха глави от работата си, когато те минаваха, после веднага се обръщаха отново към мониторите или телефонните слушалки. Морган отвори широко вратата на кабинета си и каза:

— Изчакай ме пет минути. Трябва да свърша нещо. Чай или кафе?

Тя седеше на стола за посетители вече около петнайсет минути, когато Морган влезе отново, бутайки вратата с хълбок. В ръцете си държеше чаши.

— Заповядай — каза той и остави едната върху купа хартии, който се намираше най-близо до Карол. — Съжалявам, че се забавих.

Той заобиколи бюрото си и седна, като побутна стола си встрани, за да не му пречи мониторът. Претъпканото пространство на кабинета само подчертаваше огромния му ръст. Беше висок към два метра, а и достатъчно едър за ръста си. Но макар да бе прехвърлил четиридесетте, не се беше отпуснал. Карол виждаше как мускулите на раменете му издуват ризата, а платът на корема не се опъваше и нямаше опасност копчетата да се разхвърчат. Имаше едро, грубовато лице. Раздалечените очи му придаваха невинно изражение, но Карол беше наясно колко измамно е това впечатление. Сега, когато й се усмихваше, около очите му се образуваха дълбоки бръчки.

— Страхотна работа свърши вчера — отбеляза той. — Онези от отдела за борба с наркотиците пикаят газ, разбира се, но вината за провала си е само тяхна. Шефът им ми наду главата снощи, но аз пък му казах, че никога не трябва да се подценява противника, особено ако на страната на противника играе мой човек.

— Не ви ли притеснява това, че по улиците се продава цял пакет кокаин, който можеше да бъде унищожен? — попита Карол, отчасти за да не изглежда самодоволна, но най-вече за да припомни на Морган, че не е престанала да бъде полицейски служител.