Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Трябва да тръгвам — каза той. — Хората от екипажа ме чакат.

Холц се взираше в масата.

— Разбирам — каза той.

По обратния път към града двамата седяха мълчаливи и се взираха в пътя пред себе си. Когато стигнаха покрайнините Холц каза:

— Остави ме тук. Ще взема автобус. Не искам да те отклонявам — той бръкна в джоба си и остави едно листче. — Записал съм ти адреса и телефона си. Ако поискаш да поговорим отново за тези неща, обади ми се.

Холц излезе в падащия мрак и си тръгна, без да се обърне. И двамата знаеха, че никога няма да се видят отново.

Той потърка слепоочията си и се опита да пропъди мрачните мисли, да даде път на възторга, който бе изпитал, когато бутна стареца във водата. Но не успя. Подкара стария форд обратно към доковете. Винаги беше мислил, че за това, което се случва с него, трябва да има някаква причина. Жестокостта, забраната да общува с другите деца, категоричният отказ да му се позволи да продължи с образованието си след началното училище, защото от много ум можел само да си докара неприятности — всичко това трябваше да има основания. Но каквото и да си бе представял, то нямаше нищо общо с действителността. Сега поне знаеше кого да обвинява.

Тони паркира колата в алеята пред къщата близнак, в която живееше Френсиз. Тя беше спретната и се състоеше само от прави линии. Беше строена преди предприемачите да започнат да разкрасяват редовите къщи, затова и беше съвсем невзрачна. За разлика от някои свои съседи, Френсиз не беше правила никакви опити да разчупи правите линии на вратите, прозорците, стрехите и предния двор. Не беше слагала цветни стъкла с псевдоджорджиански мотиви на входната врата, нито пък бе сменяла самата врата с някакво пищно произведение от различни плоскости с дърворезби. В градината нямаше хамаци и декоративни кладенчета, а само спретнати правоъгълни лехи с добре подкастрени розови храсти. Първоначално Тони беше харесал тази спретнатост, защото тя беше в подчертан контраст с бъркотията и неяснотите в собствения му живот.

Но сега съзнаваше, че ненапразно бе избрал да заживее в стара къща с криви стени и градинка, пълна с хаотично избуяли мушката. Когато опозна по-отблизо Френсиз, си припомни, че хора, които налагат такъв полувоенен порядък на заобикалящата ги среда, обикновено изпълват и вътрешния си живот с ограничения и забрани, защото се боят, че непокорните им души могат да разбият оковите и да предизвикат хаос.

Имаше моменти, в които той копнееше за хаос.

Същата вечер бяха поканени на бридж у едни познати, които живееха в Купар. Тони знаеше, че Френсиз вече приготвя вечерята, така че да може да сервира веднага щом той се прибере, за да потеглят навреме. Искаше му се да се обади на Карол, да разбере как е минал денят, а знаеше, че по-късно няма да има възможност. Беше се опитал да се свърже с нея от кабинета си, но тя още не се беше прибрала у дома. Може би през десетте минути, докато той се прибираше от Сейнт Андрюз, и тя бе успяла да се прибере.

Той набра номера й на мобилния си телефон и зачака. Три позвънявания и се свърза с телефонния й секретар.

— Здравей, Карол, Тони се обажда. Исках…

— Тони? Тъкмо влизам. Чакай малко.

Разнесе се електронният сигнал, съпровождащ изключването на секретаря. После чу отново гласа й.

— Колко хубаво, че се обаждаш.

— Отдай го на професионално любопитство. Исках да разбера как е минало.

— Мислех да пратя мейл, но така е по-добре.

Дори през стотиците километри разстояние, което ги делеше, той долавяше еуфорията в гласа й.

— Много си възторжена. Какво стана?

Тя се засмя тихичко, но заразително. Чувстваше се как усмивката постепенно озарява цялото й лице.

— Предполагам, че всичко зависи от гледната точка.

— Започни със собствената си гледна точка.

— От моя гледна точка мина блестящо. Имаше един-два случая, когато закъсах страшно, но нито за миг не изпитах чувството, че губя контрол върху положението. Това, че се готвих заедно с теб, ми придаде страхотна увереност. Знаех, че мога да се справя с всичко, което са ми подготвили, и наистина го направих.

— Радвам се — отвърна той. — В такъв случай от чия гледна точка не е минало блестящо?

— Ох, божичко — простена тя. — Тази вечер съм най-омразният човек за всички служители от отдела за борба с наркотиците.

— Защо, какво се е случило?

Карол започна да му описва фиаското, но гласът й преливаше от едва сдържан смях.

— Знам, че трябва да ме е яд, но съм прекалено доволна от себе си.