Вал Макдърмид - Последно изкушение

Но не беше необходимо да си луд, за да им паднеш в лапите. Достатъчно беше човек да е сляп или глух, бавноразвиващ се или инвалид — за предпочитане беше да се отървават от такива екземпляри, за да не петнят висшата раса. Някои деца ги прибираха заради заекване или заешка устна — той замълча и отпи предпазливо от бирата си. Раменете му бяха толкова присвити, че позата изглеждаше невъзможна.

— Ние с дядо ти не бяхме нито бавноразвиващи се, нито инвалиди. Не бяхме луди, бяхме просто момчета с лошо поведение. Антисоциални елементи, така ни наричаха. Постоянно вършех бели. Никога не слушах майка си. Баща ми беше починал, и тя така и не успя да ме възпита. Така че аз вилнеех — крадях, замерях хората с камъни, присмивах се на войниците, които маршируваха през нашия град. — Холц поклати шава. — Бях само на осем години. Никой не беше успял да ми обясни, че човек може да се държи и по друг начин.

Така или иначе, една сутрин у нас пристигна някакъв лекар, съпроводен от мъже с бели престилки и есесовски ботуши. Борих се като тигър, но те просто ме напердашиха и ме хвърлиха в така наречената линейка. Тя приличаше всъщност повече на полицейска камионетка. Привързаха ме с белезници към стената и потеглихме. Към края на деня в камионетката имаше няколко дузини деца като мен — изплашени до смърт, потънали в собствената си мръсотия. Дядо ти също беше сред нас. Седяхме един до друг — така започна нашето приятелство. Вероятно благодарение на него и оцеляхме. Съумяхме да съхраним някакво подобие на човешки отношения помежду си, въпреки всичко, което ни се случи — Холц най-сетне срещна погледа на шкипера. — Това беше най-трудното. Да не забравяме, че сме хора.

— Къде ви заведоха? — попита шкиперът. Съзнаваше, че това е може би най-маловажното от всичко, за което би могъл да пита, но вече бе подразбрал, че разказът на Холц няма да бъде никак приятен. Всичко, което би могло да го отложи или отклони, му се струваше добра идея.

— В замъка Хохенщайн. Никога няма да забравя първото си впечатление от него. Беше достатъчно само да го погледнеш, и страхът веднага се надигаше и сякаш те задушаваше. Огромен замък, като изваден от филм на ужасите. Вътре винаги беше тъмно и студено. Подовете бяха настлани с каменни плочи, прозорците бяха студени и разположени високо в стените, по които постоянно избиваше влага. Нощно време лежахме в леглата си, треперехме и се чудехме дали ще сме живи на другата сутрин. Но никога не плачехме. Ако някой създаваше проблеми, му биеха инжекции. А всички, на които поставяха инжекции, умираха. Все едно, че живеехме в кошмар, от който не можехме да се събудим.

Замъкът беше реквизиран от правителството и превърнат в така наречения Институт за психология на човешкото развитие. Разбираш ли, целта им не беше просто да избият всички нас, непригодните деца. Искаха да ни използват — живи или мъртви.

Мозъците на мъртвите поставяха в спирт или ги използваха за дисекции. И с мозъците на живите правеха, каквото си поискат, само че ние, оживелите, трябва да привикнем да живеем с последиците — Холц бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади пакет с тънки, тъмни пури. Изтърси една от пакета и я предложи на младия човек, който отказа с поклащане на глава. Холц махна опаковката на пурата и се зае да я пали.

— Нали знаеш как учените експериментират с бели мишки и маймуни? Е, в замъка Хохенщайн използваха за тази цел нас, децата. — Холц си играеше с пурата, тя по-скоро му трябваше, за да жестикулира с нея, отколкото да я пуши. — По-отраканите деца, такива като нас с дядо ти, се ориентираха бързо. Затова и останахме живи. Но живяхме в ада. Как мислиш, че се обучаваха нацистките инквизитори? Практикуваха занаята си върху нас. Понякога не ни оставяха да спим в продължение на седмици, докато започвахме да халюцинираме и да изпадаме в дезориентация дотолкова, че не бяхме в състояние да кажем собствените си имена. Измъчваха ни с електрошокове в гениталиите, за да проверят колко дълго можем да пазим нещо в тайна. Изнасилваха момичета в предпубертетна възраст, за да могат да сравнят ефекта върху психиката им. Понякога принуждаваха момчетата да участват в насилието, за да наблюдават и техните реакции. Вкарваха гумени маркучи в гърлата ни и наливаха вода право в белите ни дробове. Ние двамата с дядо ти останахме живи точно след такова мъчение, един бог знае как. Не можех да ям в продължение на дни след това, гърлото ми беше като жива рана. Но мнозина не оцеляха. Удавиха се.