Вал Макдърмид - Последно изкушение

Когато излезе на улицата, не забеляза признаци, че някой я следи. По много заобиколен път стигна до станцията на метрото на Тотнъм Коурт Роуд. Опитваше се да не мисли за многото неща, които все още можеха да се объркат. Сега поне нямаше наркотици в себе си. За парите винаги можеше да намери някакво обяснение. Единственото съмнително притежание, което й оставаше, беше газовият спрей. Когато се убеди, че никой не я наблюдава, го мушна между седалката и стената на вагона. Беше доста безотговорна постъпка, но тя вече не разсъждаваше като Карол Джордан. Мислеше като стопроцентова Жанин Джерълд.

След три четвърти час тя зави по улицата, където бе започнало изпълнението на днешната й задача. Не забеляза нищо нередно. Странно как само за няколко часа нормалното обкръжение бе започнало да й се струва заредено с потенциална опасност. Но сега поне краят наближаваше. Пое си дълбоко дъх и тръгна към вратата на къщата.

Този път на вратата не се появи Гари. Човекът, който й отвори, имаше тяло на състезател по вдигане на тежести. Червеникавата му коса беше ниско остригана, а погледът на изпъкналите му, бледосини очи я стресна.

— Да? Какво искате? — попита той войнствено.

— Търся Гари — отвърна тя. Нервите й отново се опънаха. Той не й приличаше на ченге, но може би това беше нов капан?

Той изду устни и се провикна през рамо.

— Гари, да чакаш някакво гадже?

Откъм стаята, където бе влязла по-рано, долетя приглушено:

— Да, пусни я да влезе.

Масивният мъж отстъпи и отвори широко вратата. Карол не видя нищо смущаващо в антрето, затова потисна съмненията си и влезе. Той се мушна веднага зад нея и хлопна вратата.

Хлопването послужи очевидно като сигнал. Трима мъже се появиха от коридорите, които водеха нанякъде.

— Полиция! Не мърдай! — извика онзи, който бе отворил вратата.

— Какво, по дяволите… — успя да каже тя, преди тримата да връхлетят върху нея. Като я бутаха и блъскаха, те я изтикаха в дневната. Един от тях посегна към чантата й, но тя я стисна здраво, поддържайки ролята на засегната невинност.

— Не ме докосвай! — извика тя.

Блъснаха я на дивана.

— Как се казваш? — попита тежкоатлетът.

— Карен Барстоу — тя каза името, което фигурираше в инструкциите й.

— Така да бъде, Карен. По каква работа търсиш Гари?

Тя се опита да се направи на учудена.

— Какво означава всичко това? От къде да знам, че наистина сте ченгета?

Той извади портфейл от джоба на анцуга си и размаха пред очите й някаква карта — движението беше прекалено бързо, за да може да се разчете името, но й беше ясно, че картата е истинска.

— Това стига ли ти?

Тя кимна.

— Но все пак не разбирам. Какво става тук? Защо сте се заяли с мен?

— Не се прави на света вода ненапита. Ти си от дистрибуторите на Гари. Разнасяш му стоката. Всичко ни е известно.

— Глупости. Дойдох да му донеса печалбата. Не съм чувала нищо за някакви си наркотици — заяви тя предизвикателно. Подаде му чантата, изпълнена с облекчение, че се беше отървала от спрея. — Хайде, гледайте. Всичко е тук, вътре.

Той взе чантата и изтърси безцеремонно съдържанието й на пода. Взе веднага плика и го разкъса, после прехвърли набързо с палец пачката и каза:

— Тук трябва да има към две хиляди.

— Не знам. Не съм ги броила. Няма да откриете мои отпечатъци по тях. Знам само, че една моя приятелка, Линда, ме помоли да донеса на Гари печалбата.

— Трябва да е играл с доста пари — отбеляза един от полицаите, облегнат отпуснато на стената.

— Нямам представа. Вярвайте ми, не мога да разбера какво ми говорите. Аз дори не употребявам дрога, камо ли пък да я продавам.

— Кой е казал нещо за продаване — попита тежкоатлетът, докато напъхваше пачката обратно в плика.

— Продаване, разнасяне, каквото и да е. Нямам нищо общо с такива неща. Кълна се в гроба на майка си. Донесох просто печалбата на Гари — сега вече изпитваше увереност. Нямаше за какво да се хванат. Никой не я беше видял да предава дрогата на онзи човек, в това отношение беше чиста.

— Гари каза, че днес те пратил да отнесеш един пакет дрога — каза рижият.

— Нямам представа защо ви го е казал, но е излъгал — тя беше почти напълно сигурна, че полицаят блъфира. Достатъчно беше да не се отклонява от това, което бе казала първоначално. Да видим дали ще могат да кажат нещо конкретно.

— Отишла си да отнесеш дрогата. Той те чакаше да му донесеш парите. И ето на, ти идваш с пачката.

Тя сви рамене.

— Казах вече, това е печалбата му от конните състезания. Все ми е едно какви лъжи е разправял Гари, това е истината и вие не можете да докажете нещо по-различно.