Вал Макдърмид - Последно изкушение

Но днес всичко беше съвсем различно. Тя виждаше света през съвсем друга призма. От гледна точка на един преносвач на наркотици нищо не изглеждаше по същия начин. Всяко лице на минувач беше потенциален източник на безпокойство. Всеки съмнителен вход можеше да представлява някаква безименна опасност. Минаването по Олд Комптън Стрийт беше равносилно на предпазливо навлизане в опасна зона — с изопнати нерви и напрегнати до краен предел сетива. Зачуди се как ли се справят престъпниците с тези постоянни приливи на адреналин. Само една сутрин й беше достатъчна да развие постоянно нервно напрежение, стомахът й беше свит, кожата — влажна от пот. Само старанието, което полагаше, за да върви бавно и да създава впечатление, че се разхожда, й струваше максимално напрежение.

Зави по Дийн Стрийт. Очите й сновяха по тротоарите и платното, непрекъснато се опитваше да установи дали някой не проявява прекалено голям интерес към нея. Неминуемо я очакваше някаква спънка, и много й се искаше да успее да предположи каква ли ще бъде тя.

Карол забеляза „Дамокъл“ — беше на отсрещния тротоар, малко по-нататък по улицата. Изглеждаше типично за Сохо — кафе и бар, столове с елегантен дизайн, масички с мраморни плотове, аранжименти на екзотични цветя се виждаха през витрините от опушено стъкло. Тя продължи да върви, докато стигна следващия ъгъл, после зави и обиколи карето сгради, така че се появи отново на Дийн Стрийт, вървейки в обратната посока.

Почти се беше изравнила с тях, когато ги забеляза. Никога не беше работила в отдела за борба с наркотиците, но познаваше немаркираните коли, които те ползваха. На пръв поглед тази изглеждаше като стандартен форд мондео, но двойните тръби на ауспуха я издаваха. Моторът й явно можеше да предложи много повече от стандарта за такъв модел. Късичката радиоантена, която стърчеше до задното стъкло, беше достатъчно потвърждение, ако някой се нуждаеше от такова. Шофьорът седеше зад волана и демонстративно четеше вестник. Беше нахлупил бейзболна шапка, чиято козирка скриваше половината от лицето му.

Там, където беше един от тях, неминуемо присъстваха и още. Сега, когато започна да й се изяснява за какво трябва да следи, Карол продължи да върви бавно надолу по улицата. Видя още една кола, за която беше почти сигурна, че е на отдела за борба с наркотиците. И в нея шофьорът четеше вестник. Точно срещу „Дамокъл“ двама мъже миеха прекалено старателно витрината на магазинчето за вестници. Трети се беше навел над едно колело и помпаше много бавно задната гума, като проверяваше налягането на всеки две секунди.

„Две коли“, каза си тя. Това означаваше шест до осем полицаи. Беше набелязала петима, значи имаше най-много още трима, които не бе успяла да види. Ако целта им беше да я хванат, останалите сигурно вече бяха в бара. Чудесно. Така да бъде.

Време беше за една малка импровизация.

Това, което Карол не забеляза, беше очуканият бял микробус, спрял точно зад форда. Отвътре микробусът беше оборудван с най-добрите съоръжения за наблюдение и проследяване. Морган, Торсън и Съртийс седяха на високи столчета със слушалки на ушите.

— Тя е, нали? — попита Торсън. — Променила е външния си вид, но е тя.

— Винаги си личи по походката — отбеляза Съртийс и се пресегна през нея за термоса, в който имаше кафе с мляко от любимото му кафене на Олд Комптън Стрийт. — Походката е единственото нещо, което почти не се поддава на дегизировка.

Морган гледаше втренчено в един от мониторите.

— Отива към ъгъла. Минава вече втори път. Значи ще влезе на третия.

— С двамата биячи се справи чудесно — каза Съртийс, сипа си кафе и демонстративно не предложи на колегите си. Морган така или иначе пиеше минерална вода и сигурно се беше запасил с любимата си „Сан Пелегрино“. А Торсън така и не можа да му стане достатъчно симпатична, та да иска да поделя с нея каквото и да било.

Торсън го изгледа мрачно, когато долови наситения аромат на кафето. Тя никога не успяваше да се подсигури като това предвидливо копеле Съртийс. Винаги я караше да се чувства неподготвена. Подозираше, че и Морган го знае, и че тъкмо по тази причина държи двамата постоянно да работят заедно. Той обичаше да държи подчинените си в напрежение. Така действително постигаше добри резултати, но тя постоянно си казваше, че го прави за сметка на нервната система на колегите си. Проточи врат, за да погледне в монитора над рамото на Морган.

— Всички на място, обектът влиза — се чу през пукота в слушалките. — Действате по моя заповед, никой да не избързва.