Вал Макдърмид - Последно изкушение

Обърна гръб на нападателите и излезе обратно на оживената улица. Трудно бе да се повярва, че само на няколко метра от утринния поток от минувачи, които пазаруваха и се разхождаха, тя се бе изправила лице в лице с физическа заплаха. Когато приливът на адреналин се уталожи, тя можа да прецени в какво състояние се намира. От кръста нагоре беше потънала в пот — двойното покритие на якето от изкуствена кожа и найлоновия анорак действаха като мини сауна. Под бейзболната шапка косата беше залепнала за главата й. Освен това умираше от глад. Ако трябваше да завърши успешно тази мисия, би било глупаво да не обръща внимание на сигналите на организма си.

Малко по-нататък по улицата се виждаха златистите дъги на „Макдоналдс“. Там можеше да хапне, а после да се поосвежи в тоалетната и да смени полата с джинси. Ако имаше късмет, сешоарът там щеше да работи, и тогава можеше дори да си промени прическата — благодарение на това, че се беше изпотила от ужас.

Двайсет минути по-късно Карол отново вървеше по улицата. Косата й беше изсушена назад и пригладена с малко гел. Очилата дискретно променяха формата на лицето й. Ципът на якето беше дръпнат догоре, така че блузата изобщо не се виждаше. Изглеждаше доста по-различно от жената, която бе позвънила на вратата на Гари — достатъчно, за да заблуди един повърхностен наблюдател. Знаеше, че надали би заблудила някого при сериозен оглед, но все пак благодарение на промяната можеше да спечели няколко ценни секунди при нужда.

Позабави се, преди да влезе в станцията на метрото. Спираше се пред всяка витрина, като че ли беше излязла на пазар и се чудеше какво да купи за вечеря. Но щом влезе в станцията, изтича бързо надолу по стълбите и хвана влака в последния момент. Добре, че проверих разписанието, каза си тя, когато се отпусна задъхано на ъгловата седалка във вагона. Вътре миришеше на прах. Сега имаше възможност да си поеме дъх и да обмисли следващия си ход.

Петра влезе в приемната на предварителния арест. Помещението беше потискащо като всички подобни, които беше виждала преди. Пердетата, които прикриваха решетките пред трите прозореца, бяха пожълтели от тютюнев дим, стените и пода бяха боядисани в различните нюанси на сиво, които преобладаваха и в другите части на сградата. „Същата прелестна гама — от гълъбовосиво до антрацит“, помисли си кисело Петра. Полицаите, които работеха тук, се бяха опитали да разведрят атмосферата с обичайните безвкусни аранжименти от пощенски картички, карикатури и снимки на домашни любимци. Две изтощени на вид стайни растения се опитваха да оцелеят въпреки липсата на пряка слънчева светлина. В резултат помещението бе добило още по-потискащ вид.

В момента вътре имаше само една полицейска служителка, която тъкмо поставяше на един от рафтовете пластмасова кутия с вещи на задържани. Тя се обърна, когато Петра се изправи до преградата и се покашля.

— Аз съм от криминалната полиция — каза Петра. — Казвам се Петра Бекер. Искам да разговарям с Марлене Кребс. Тя е още тук, нали?

Жената кимна.

— Ще се яви след два часа пред съдия-следователя и после сигурно ще я преместят. Защо не изчакате дотогава?

— Налага се да говоря с нея незабавно. Може ли да ползвам стаята за разпити?

Жената явно се колебаеше.

— По-добре питайте шефа. Той е в общата стая.

— Това е в края на коридора с килиите, нали?

— Да, зад стаята за снемане на отпечатъци. Но трябва да оставите пистолета си тук.

Петра извади пистолета от презраменния кобур и го заключи в едно от шкафчетата за посетители. После излезе от приемната и тръгна по коридора с килиите. Хвърли поглед нагоре към електронната алармена инсталация, която полицаите наричаха иронично „табло за обслужване по стаите“. Не светеше нито една от лампичките; като никога арестуваните бяха примерни и не бяха подлудили дежурните с постоянни повиквания.

Отделението с килиите беше учудващо чисто и модерно обзаведено. Вместо обичайния линолеум подовете и част от стените бяха облицовани с червеникава теракота. Повечето врати бяха затворени, което означаваше, че в килиите има арестанти. Някои стояха отворени и през тях се виждаше малко антре, зад което имаше решетки, преграждащи пътя към килия от четири квадратни метра, в която имаше легло и дупка в пода, покрита с хромирана решетка — за в случай, че арестуваните не пожелаеха да бъдат заведени до тоалетната и замърсяваха килията. Повечето правеха тази грешка само по веднъж — разноските за почистването на килията се плащаха от арестанта.