Вал Макдърмид - Последно изкушение

На ъгъла тя ускори още повече крачка, докато почти затича. Надяваше се да завие зад ъгъла преди предполагаемият съгледвач да успее да я настигне. Когато пресече, извади анорака от чантата си. Непосредствено преди следващия завой хлътна в един вход, нахлузи анорака през главата си и нахлупи бейзболната шапка. После излезе обратно на улицата, но този път тръгна бавно, полюлявайки бедра, като че ли се разхождаше съвсем безцелно.

Когато стигна пряката, хвърли поглед през рамо. Не се виждаше никой, освен някакъв старец с найлонова торбичка в ръце, който се тътреше в обратна посока на отсрещния тротоар. Карол знаеше, че и това не означава нищо. Не можеше да си позволи да се държи така, като че ли се е отървала от „опашката“.

Наближаваше прохода — нещо като тесен коридор между високи тухлени стени, който човек можеше да не забележи, ако не знаеше за съществуванието му. Понесена от прилива на адреналин поради изпитаното облекчение, Карол хлътна в мрачния коридор.

Беше изминала около една трета от разстоянието, когато осъзна, че е направила много сериозна грешка. Точно срещу нея вървяха двама млади мъже. Проходът беше толкова тесен, че те не можеха да вървят един до друг и нямаше начин тя да се размине с тях. Приличаха на биячи; така погледнато, напоследък повечето мъже малко под и над двайсетте имаха подобен вид. Внезапно Карол се зачуди откога всъщност дойде тази мода — почтени мъже да се обличат като потенциални бандити. Двамата, които идваха насреща й, отговаряха до съвършенство на стандарта — ниско остригани глави, водонепроницаеми анораци над спортни блузи с дълъг ръкав, широки панталони и обувки „Док Мартенс“. Не се различаваха по нищо от хиляди други мъже на тяхната възраст. „Може би точно това е целта“, каза си тя, докато двамата неумолимо приближаваха.

Отчаяно й се прииска да погледне назад, да провери има ли път за бягство, но знаеше, че това веднага ще се разчете като признак на слабост. Разстоянието между нея и двамата мъже се стапяше с всяка секунда и тя забеляза едва доловимата промяна в походката им. Сега се движеха по-предпазливо, почти на пръсти — като хищници, които оглеждат жертвата си. Наложи си да мисли, че това е част от играта. Което означаваше, че нямаше да й причинят нещо наистина лошо. Не искаше да мисли за другия вариант, защото щеше да се уплаши. Като жена Карол беше привикнала да контролира средата, която я заобикаля, и не й се искаше да се замисля колко лесно бе всъщност да се превърнеш в потенциална жертва.

Изведнъж тя се озова между мъжете, които я притискаха от две страни към стената.

— Я да видим какво сме си намерили! — каза по-високият. Присмехулните думи бяха произнесени с гърления акцент на жителите на Северен Лондон.

— Хайде, кажи ни как се казваш, скъпа — захили се другият.

Карол хвърли поглед към другия край на прохода. Беше чисто. Двамата бяха сами.

Краткото отклонение на вниманието й беше достатъчно за хулиганите. По-високият сграбчи чантата й и изръмжа:

— Не я стискай, ще отървеш боя.

Карол се вкопчи с все сили в чантата и се облегна по-здраво на стената, за да балансира. Ритна яростно с левия крак и го улучи точно под капачката на коляното. Той изрева от болка и гняв, и залитна назад, като пусна дръжката на чантата, за да притисне коляното си, докато се свличаше на земята.

— Мръсница — тихо изсъска другият. Думите му прозвучаха по-застрашително от всякакви крясъци. После скочи върху й, изнесъл дясната си ръка назад, за да нанесе удар. Карол видя всичко ясно, но като в забавен каданс. Докато юмрукът му се насочваше към нея, тя се сниши и инерцията го заби в стената.

Това й даде няколкото скъпоценни секунди, които й трябваха, за да извади спрея от чантата. Когато първият нападател се изправи с мъка на крака, тя насочи струята право в лицето му. Сега той наистина започна да вие като животно, попаднало в капан.

Другият се завъртя, готов да нападне отново. Когато я видя, ухилена до ушите, като луда, насочила спрея към него, той вдигна ръце, обърнал длани към нея, за да покаже, че се предава.

— По-леко, кучко — извика той.

— Разкарай ми се от пътя — изръмжа Карол.

Той се притисна послушно към стената. Тя се промъкна край него, като внимаваше спреят да е насочен право в лицето му. Приятелят му продължаваше да крещи, от очите му се стичаха сълзи, устата му беше разкривена от болка. Карол тръгна назад, в посока към улицата, без да откъсва очи от двамата. Този, който беше ударил с юмрук стената, сега беше прегърнал другия през рамо, и двамата тръгнаха, залитайки, към другия край на прохода. Цялата им напереност се бе изпарила като въздух от спукан балон. Карол си позволи да се усмихне. Ако това беше най-доброто, което Морган можеше да изправи срещу нея, тя щеше да издържи изпита с чест.