Вал Макдърмид - Последно изкушение

Когато зави по тихата странична уличка, подир нея не вървеше никой, но това не означаваше, че не е наблюдавана. Изкачи се по трите стъпала към входната врата на къщата, в която трябваше да влезе. Боята беше пострадала от лондонската мръсотия, но общо взето, къщата изглеждаше в добро състояние. Карол натисна звънеца и зачака. Изминаха няколко секунди, които й се сториха много дълги, после вратата се открехна на няколко сантиметра. През пролуката се видя бледо лице, оградено от набола брада и рошава черна коса.

— Търся Гари — каза тя, точно по инструкциите.

— Коя сте вие?

— Приятелката на Джейсън — и тази реплика съответстваше на инструкциите.

Вратата се отвори докрай и мъжът на прага я пропусна да влезе, като внимаваше да стои вътре така, че никой от улицата не би могъл да го види.

— Аз съм Гари — каза той и я въведе в първата стая. Беше бос, облечен в изтрити джинси и учудващо чиста бяла тениска. Мръсни тюлени пердета бяха спуснати пред прозорците, така че улицата не се виждаше ясно. Цветът на килима беше неопределен, нещо средно между сиво и кафяво, изтрит така, че почти се виждаше основата. Имаше и един изтърбушен диван, поставен срещу широкоекранен телевизор с DVD плейър.

— Сядай — Гари махна с ръка към дивана. Идеята й се стори непривлекателна. — Ей сега идвам.

Карол остана сама с телевизора и видеото. До тях имаше купчина дискове и това беше единственият опит за придаване на уют на помещението, което иначе приличаше на стая за разпит. Ако се съдеше по заглавията, Гари имаше слабост към екшъни с голяма доза насилие. Нямаше нито един филм, който Карол би гледала дори срещу заплащане, а би платила значителна сума, за да не гледа някои от тях.

Гари се върна след по-малко от минута. В едната си ръка носеше пакет бял прах, откован в прозрачно фолио, а в другата — ръчно свита цигара, от която се носеше лесна за разпознаване миризма.

— Ето стоката — каза той и й подхвърли пакета Карол го хвана, без да се замисля, и веднага след това си каза, че сега по него са останали отпечатъци от пръстите й. Не биваше да забравя да избърше пакета при първа възможност. Не беше наясно дали ще пренася истински наркотик, но се съмняваше. Последното, което й трябваше, беше някое престараващо се ченге, което работи извън операцията, да я привика да дава обяснение за пакет с половин килограм кокаин, целият изпъстрен с нейните отпечатъци.

— Къде трябва да го предам?

Гари седна на страничната облегалка на дивана и смукна дълбоко от цигарата. Карол огледа слабото му лице и започна по обичая си да запаметява чертите му — за всеки случай. Тънък, дълъг нос, хлътнали страни, дълбоко поставени кафяви очи. Гладка сребърна халка на дясната вежда. Издадена челюст, подчертана обратна захапка.

— Има едно кафе на „Дийн Стрийт“ — каза той. — Казва се „Дамокъл“. Човекът, с когото трябва да се срещнеш, ще те чака на масата в ъгъла, седнал с гръб към тоалетните. Даваш пакета, той ти дава парите. Ти връщаш парите тук и ми ги даваш. Ясно ли е?

— Как ще разбера дали наистина е този, който ми трябва? Искам да кажа, масата може да е заета.

Гари подбели очи.

— Ще чете списание „Q“ и ще пуши „Житан“. Това достатъчно ли е? Или искаш и обиколката на горната част на бедрото му?

— Едно описание би било от полза.

— Мечтай си.

— Някакво име?

Кривата усмивка на Гари разкри равни, но пожълтели зъби.

— Ей сега ще ти го кажа. Виж какво, я върви да си свършиш работата. Трябва да се върнеш тук преди два следобед.

Карол пъхна наркотика в чантата си — постави го между гънките на джинсите и се възползва да изтрие повърхността му с плата. Не я беше грижа дали Гари ще я види. Не би било зле някой да спомене проявеното от нея благоразумие, ако Гари беше, както тя предполагаше, един от съгледвачите на Морган.

— Ще се видим по-късно — каза тя, като внимаваше да не прояви обзелата я неприязън. Нямаше смисъл в крайна сметка. Най-вероятно той беше човек като нея, ченге в чужда роля, която изпълняваше също като нея — без да знае каква е крайната цел.

Тя излезе отново на улицата и потръпна, когато леденият вятър проникна през тънките й дрехи. Ако искаше да стигне възможно най-бързо до Сохо, трябваше да завие наляво и да излезе обратно на главната улица, за да се качи на автобуса. Вероятно хората, които я наблюдаваха, очакваха да постъпи точно така. Поради което тя зави надясно и тръгна забързано към края на улицата. От предварителните си проучвания знаеше, че през плетеницата от малки улички има пряк път към един къс проход между няколко магазина, през който излизаше в другия край на Стоук Нюингтън, а от там щеше да вземе влак. Предполагаше, че не очакват да направи това.