Вал Макдърмид - Последно изкушение

— Да се надяваме, Дарко. Защото ако нещата се объркат, ще знам кого да обвинявам за това.

Когато излезе от аудиторията, Тони хвърли поглед към часовника на стената. Беше единайсет и пет. Карол вече бе започнала с изпълнението на задачата си. Замисли се къде ли е тя в момента и какво прави, как ли се чувства. Посещението й го бе развълнувало повече, отколкото бе склонен да си признае. Беше разбъркала чувствата му не само на ниво лични отношения — той беше очаквал това и бе направил всичко по силите си да се предпази от добре познатите му силни подводни течения, които винаги се криеха под тихата повърхност на всяка тяхна среща.

Това, което не беше предвидил, бе, че тя ще го смути и на професионално ниво. Удоволствието, което изпита, докато двамата подготвяха предстоящата й задача, му подейства като студен душ. Тази работа оживи възприятията му така, както никакво общуване със студенти не би могло да постигне. Припомни му, че в университета ползва половината от работния си потенциал — нещо, което беше може би подходящо за един период на възстановяване от това, което сблъсъкът с Джако Ванс му бе причинил, но не беше начин да прекара остатъка от живота си. Ако бе имал нужда от нов подтик, той току-що му бе паднал от небето.

Винаги се беше боял от този момент. Дълбоко в себе си знаеше, че зовът на работата, която умееше да върши най-добре, ще достигне до ушите му като песен на сирена и щеше да го изтръгне от сънливото съществувание, което си бе избрал. Беше направил всичко възможно, за да се предпази от този момент. Но съчетанието от новината, че Джако Ванс обжалва присъдата си и завръщането на Карол Джордан срина укрепленията му.

Нещата се бяха променили от времето, когато бе за последен път на фронтовата линия. Спокойно, без много шум, вътрешно министерство беше замразило програмата за ползване на професионални психолози като консултанти при разследване на серийни убийства. Шумът, който предишната им политика вдигна в медиите, им бе причинил прекалено много напрегнати моменти, за да искат да продължават по същия начин. Не всички психолози разполагаха с таланта на Тони; малцина умееха да си държат езика зад зъбите като него. Въпреки че все още имаше шепа експерти на разположение, към които се обръщаха в определени случаи, полицията се бе заела да разработва собствените си ресурси в Националния факултет по криминални разследвания в Брамсхил, без да дава гласност на инициативата. Сега вече съществуваше новата порода криминален аналитик — полицейски служители, получили внушителна специална подготовка в областта на психологията, както и в областта на компютърния анализ. Също като ФБР и Канадската полиция, във външно министерство бяха решили, че е по-добре да разчитат на специално подготвени свои служители, вместо да прибягват до невинаги подходящите умения на клинични психолози и учени, които в крайна сметка нямаха опит в залавянето на престъпници. Така че в известен смисъл за Тони вече нямаше поле, в което да върши това, което по своя преценка умееше най-добре. А и след последните паметни събития никой политик не би приел той да участва в обучението на кадрите или в по-нататъшното развитие на новата стратегия.

Но може би имаше още нещо, което той би могъл да предложи. Може би съществуваше все още някаква ниша, в която от време на време да демонстрира аналитичните си способности при преследването на престъпници с тежки психически увреждания, способни да извършат престъпления, които озадачаваха сериозно полицията.

Освен това сега, когато Карол почти сигурно щеше да заеме новия си пост в Европол, той щеше да избегне душевните сътресения, които съпровождаха последните му два сблъсъка със серийни убийци.

Единственият въпрос беше към кого да се обърне, за да направи плах опит да се върне към тази дейност. Обжалването на присъдата на Ванс щеше да припомни на хората и за съществуванието на Тони. Може би това бе най-подходящият момент да поразбуди още повече спомените им, да ги убеди, че може да им предложи нещо, което друг не би им осигурил. Той не само умееше да предвиди начина, по който разсъждаваха серийните престъпници; той беше един от малкото хора на тази земя, които действително бяха помогнали някои от тях да бъдат прибрани на такова място, където вече не можеха да причиняват зло.

Можеше поне да опита.

Този понеделник, в Берлин, Петра Бекер също мислеше за серийни убийци. Казваше си, че ако тъкмо тя успее да докаже съществуването на сериен убиец, който действа в няколко европейски страни, това би било от огромна полза за кариерата й.